Стивън Кинг - Кристин

— Така наричаше Хитлер. Съществува известна физическа прилика между диктатора и дребничкия скитник, пресъздаден от Чаплин. Последният дори направи филм, наречен „Великият диктатор“ — възможно е да не си го гледал, защото си много млад. Във всеки случай по време на войната всички наричаха Хитлер „малък мръсник“. Но това не означава нищо.

На свой ред замълчах.

— Не означава нищо! — изкрещя той. — Нищо! Само предположения и измислици, нищо повече! Набий си го в главата!

Тихо изрекох:

— Досега в нашето градче загинаха седем души. Това ли наричате „фантасмагории“? Иска ми се да видите двата подписа върху гипса — те са напълно реални. Позволете ми да ви изпратя парчетата, мистър Льобей. Разгледайте ги и ако сте честен ще признаете, че единият подпис е с почерка на брат ви.

— Възможно е да е подправен.

— Обърнете се към графолог — аз поемам разноските.

— Защо сам не го направиш?

— Защото не се нуждая от повече доказателства.

— Но какво искаш от мен? Да поощрявам развинтеното ти въображение? Няма го майсторът. Брат ми е мъртъв, а Кристин е най-обикновена кола.

Разбрах, че лъже. Чувстваше се дори по телефона.

— Ще ми обясните ли нещо, което споменахте, докато разговаряхме пред мотела?

— Какво по-точно? — враждебно попита той.

— Споменахте, че брат ви бил вманиачен и измъчван от неукротим гняв, но не бил чудовище. После променихме темата… но колкото повече мисля за това разбирам, че изобщо не сте се отклонил от нея, защото веднага след това казахте: „Но не, никога не им причини зло.“

— Моля те, Денис…

Изкрещях:

— За Бога, сега е моментът да ми кажете всичко! — гласът ми пресекна, изтрих с ръка потното си чело. — Разберете, че и на мен не ми е леко… Арни се е вманиачил по онова момиче — името му е Лий Кабът. Но според мен това вече не е приятелят ми, а брат ви, мъртвият ви брат… Хайде, кажете нещо, моля ви.

— Не разбирам какво искаш — с въздишка изрече той. — Да ровя из тези стари истории е равнозначно да събудя заспалия Сатана. Моля те, Денис, остави ме на мира. Не мога да ти помогна.

Исках да му напомня, че Сатаната вече е разбуден, но той и без това го знаеше.

— Умолявам ви, споделете подозренията си.

— Не сега. Ще ти се обадя по-късно.

— Мистър Льобей…

— Ще ти позвъня след малко. Трябва да се обадя на сестра ми Марша в Колорадо.

— Ако искате, аз мога да й…

— Не, тя ще откаже да разговаря с теб. С нея сме обсъждали този въпрос само веднъж. Сигурен ли си, че е абсолютно наложително? Разбираш ли, че разчовъркваш отдавна заздравели рани и те започват да кървят? Ето защо те питам: Сигурен ли си в твърденията си, или само предполагаш?

— Сигурен съм — прошепнах.

— Ще ти се обадя след малко — той затвори телефона.

Изминаха петнайсет минути. Подпирайки се на патериците обикалях стаята — не ме сдържаше на едно място. Поглеждах към заснежената улица, подобна на чернобяла графика, няколко пъти отидох до телефона, но не вдигнах слушалката — страхувах се да не би Льобей да се опитва да се свърже с мен по същото време, но още повече се страхувах, че изобщо няма да се обади. Вече губех надежда, когато телефонът иззвъня. Отскочих назад като ужилен, после сграбчих слушалката.

— Ало? — Ели се обаждаше от телефона на долния етаж. — Дона, ти ли си?

— Търся Денис Гилдър — изрече Льобей с гробовен глас.

— За мен е, Ели.

— Много важно! — наперено заяви тя и затвори.

— Ало, мистър Льобей? — сърцето ми биеше лудешки.

— Разговарях с Марша — бавно изрече той. — Каза ми да постъпя както намеря за добре. Но съм сигурен, че се изплаши. Разбираш ли, Денис, двамата с теб успяхме да изплашим една стара дама, която и на мравката път прави и няма нищо общо с тази история.

— Знаете, че е за добро.

— Сигурен ли си?

— Ако не бях, нямаше да потърся помощта ви. Е, какво решихте, мистър Льобей?

— Ще ти кажа онова, което те интересува, но трябва да го запазиш в тайна. Ако го споделиш с някого, ще отрека всичко. Ясно ли е?

— Да.

— Така да бъде — той тежко въздъхна. — По време на разговора ни през миналото лято аз те излъгах два пъти: премълчах какво се е случило в действителност и какво изпитвахме двамата с Марша. През всичките тези години предпочитахме да си затваряме очите. Ако не беше ти, до края на живота си щяхме да се самозалъгваме, че инцидентът на магистралата е бил просто нещастен случай.

— Имате предвид смъртта на племенницата ви? — промълвих и още по-силно стиснах слушалката.