Стивън Кинг - Кристин

След това ми хрумна да взривим колата с динамит. Лий обмисли идеята и неуверено поклати глава. Опитах се да я убедя — всичко е толкова просто, стига да се снабдим с динамит. От време на време ходех на гости на Брад Джефрис, шефа на пътностроителната бригада, в която двамата с Арни работехме през лятото. Знаех, че в склада му има достатъчно динамит, за да вдигне във въздуха цял стадион. Смятах, че ще успея незабелязано да взема ключовете от склада. Обикновено Брад здравата се наквасваше, докато гледаше „Пингвините“ по телевизията. Ще му измъкна ключа през третата третина на мача и ще му го върна някой друг ден, когато отново сме пред телевизора. Шансовете да му потрябват експлозиви посред зима и да забележи липсата на ключовете, бяха минимални. Щях да извърша измама, още едно предателство, но така щеше да се сложи край на всичко.

— Няма да стане — каза Лий.

— Защо? Динамитът е най-подходящ.

— Защото сега Арни паркира колата пред дома си. Нима искаш метални отломъци да се разхвърчат из улицата, или счупено стъкло да се забие в главата на някое дете?

Потръпнах — не бях помислил за това, но думите й ме накараха съвсем ясно да си представя ужасната гледка. Това ме подсети за още една пропусната подробност. Запалваш експлозива от цигарата си и го запращаш към обекта, набелязан за унищожение. Изглежда много лесно в телевизионните уестърни, но в истинския живот е съвсем различно. Има детонатор, допирни точки и какво ли още не. Все пак идеята толкова ми харесваше, че не исках да се откажа от нея.

— Ами ако го направим през нощта?

— Пак ще е доста рисковано. Ти също го съзнаваш — изписано е по лицето ти.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво ще кажеш да я тикнем в пресата в двора на Дарнъл? — най-сетне попита Лий.

— Отново се изправяме пред проблема кой да я закара до там. Ти, аз, или Арни?

Спогледахме се безпомощно, сетне промълвих:

— Какво се случи днес?

— Молеше ме да излезем заедно довечера — този път искаше да играем боулинг.

Досега Арни й бе предлагал да отидат на кино, на ресторант, да гледат телевизия у семейство Кънингам, да учат заедно. Кристин неизменно щеше да бъде с тях като транспортно средство. Лий продължи:

— Чувствам, че започва да се ядосва, при това почти изчерпах правдоподобните оправдания. В най-скоро време трябва да предприемем нещо.

Мълчаливо кимнах, питах се какво да правим. Най-страшното бе, че все още не бяхме открили безопасен метод за унищожаване на Кристин. Другата пречка бе болният ми крак. Днес, въпреки изричното нареждане на лекаря да се движа само с патерици, се осмелих да се отпусна с цялата си тежест върху него — болката надмина очакванията ми.

Досега се самозалъгвахме и измисляхме оправдания за бездействието си, но всъщност причината беше в самите нас. В този ден с Лий най-сетне осъзнахме, че се обичаме. И въпреки че навярно ще ви се стори гадно, трябва да споделя още нещо (когато започнах да пиша тази история обещах пред себе си, че ще се откажа, ако се хвана в лъжа, или че не мога да пресъздам събитията напълно правдоподобно). Опасността придаваше особено очарование на чувствата ни. Арни беше най-добрият ми приятел, но изпитвах странно, подличко удоволствие при мисълта, че с Лий се срещаме зад гърба му. Усещах го всеки път, когато я прегръщах и докосвах твърдите й, закръглени гърди. Може би се питате какво толкова интересно има в тази игра на криеница? Един Бог знае! Важното беше, че за пръв път в живота си бях влюбен. Бях се увличал по много момичета, но сега здравата бях хлътнал. Това бе прекрасно, Лий беше прекрасна… И все пак мисълта, че изменям на най-добрия си приятел не ми даваше покой. Чувството за вина беше като змия, свила се в сърцето ми, но същевременно ми действаше като предизвикателство.

Опитвахме се да се самозалъгваме, че пазим връзката си в тайна, за да предпазим от опасност семействата си и самите нас.

Донякъде това отговаряше на истината. Но само донякъде. Прав ли съм, Лий?

В известен смисъл това беше най-страшното, което може да ни се случи. Общоизвестно е, че влюбеният е заслепен и със забавени реакции.

От разговора ми с Джордж Льобей бяха изминали дванайсет дълги дни. Спомнях си всяка негова дума и кошмарните му подозрения, но вече не настръхвах от тях.

Реагирах напълно спокойно, когато няколко пъти разговарях с Арни или го срещах по коридорите на гимназията. Имах странното усещане, че сме се върнали назад във времето, че е есен и че с него сме се разделили само защото напоследък е много зает с колата. Когато разговаряхме той беше изключително любезен, въпреки че студените му сиви очи ме дебнеха иззад очилата. Всеки ден очаквах да ми телефонират разплаканата Реджина или разстроеният Майкъл и да ми съобщят, че синът им окончателно се е отказал от постъпване в колеж.