Стивън Кинг - Кристин

— Арни, спри!

Той повдигна глава и ме погледна. Широко отворените му очи бяха празни и изцъклени. По брадичката му се стичаше слюнка. Решетката на Кристин проблесна — все едно, че ми се зъбеше.

Той сви ръцете си в юмруци, замахна към мен и изкрещя прегракнало:

— Лайнар такъв! Вземи я! Напълно си подхождате, защото и тя е боклук! Двамата сте гадни, мръсни лайнари! Наслаждавайте се на любовта си, защото няма да е задълго!

От закусвалнята занадничаха хора.

— Арни, трябва да поговорим…

Той скочи в колата и затръшна вратата. Двигателят изръмжа, фаровете светнаха — блестящите бели очи от съня ми, които ме приковаваха като буболечка под микроскоп. А над тях през стъклото надничаше страшното лице на Арни, лицето на грешен дявол. И досега го виждам в кошмарите си. След миг то изчезна и вместо него съзрях озъбен череп.

Лий изпищя пронизително. Беше се обърнала и през задното стъкло гледаше към Кристин — следователно онова, което виждах не беше плод на въображението ми.

Кристин изрева и се втурна напред, изпод задните й колела се разхвърча сняг. Разбрах, че не се прицелва в дастара, а в мен. Навярно Арни възнамеряваше да ме притисне между двете коли. Спаси ме болният ми крак, който се подви и аз паднах обратно в дастъра, като ударих бедрото си в кормилото и натиснах клаксона.

Лъхна ме леден въздух. Кристин премина на сантиметри от мен. Профуча към изхода на паркинга и без да намали скоростта, се устреми към „Джон Кенеди Драйв“. За миг задницата й поднесе, сетне тя изчезна.

Погледнах надолу и видях отпечатъците от гумите й върху снега. Разминала се бе на косъм с отворената врата на моята кола.

Лий ридаеше. Издърпах вътре левия си крак, затворих вратата и прегърнах момичето. То сляпо посегна към ръката ми, сграбчи я и прошепна:

— Но това не беше… не беше…

— Ш-т-т-т, Лий. Няма значение, опитай се да го забравиш.

— Не беше Арни, а някакъв мъртвец!

— Това е Льобей.

Чувствах необикновено спокойствие, вместо да треперя от разминаването ми със смъртта и от факта, че бях заловен с момичето на най-добрия си приятел.

— Това е Роланд Льобей, Лий — току-що се запозна с него.

Тя се вкопчи в мен и продължи да плаче — от шока, от страха и от ужаса, който беше изпитала. Изпитвах удоволствие от допира на тялото й, усещах тъпа, пулсираща болка в левия крак. Погледнах в огледалцето и видях празното място, където допреди малко стоеше Кристин. Сега, след като най-страшното се бе случило си мислех, че това е единствения логичен изход. Спокойствието, на което се наслаждавах през изминалите две седмици, радостта да бъда с Лий — сега всичко това ми се струваше неестествено, като странната война, последвала завладяването на Полша от Хитлер и нападението на Франция от Вермахта.

В този момент осъзнах, че има само един изход.

Лий вдигна към мен обляното си в сълзи лице.

— Какво ще правим сега, Денис?

— Ще сложим край на цялата отвратителна история.

— Какво смяташ да правиш?

Промълвих, повече на себе си, отколкото на нея:

— Арни се нуждае от алиби. Щом замине, ще трябва да сме нащрек. Кристин ще остане в гаража на Дарнъл. Ще се опитам да й устроя капан. Да я унищожа.

— Денис, не разбирам за какво говориш.

— Сега той ще напусне града. Нима не се досещаш — прави го винаги, когато Кристин се готви да убие някого. Той отново ще накара Арни да замине.

— Имаш предвид Льобей?

Кимнах. Лий потръпна и възкликна:

— Но как да го направим?

Внезапно ми хрумна нова идея.

Оставих Лий пред дома й и й казах да ми се обади, ако забележи Кристин наоколо.

— И какво ще направиш? Ще дойдеш с огнехвъргачка?

— Не, с базука — отвърнах и двамата истерично се разсмяхме.

— Защо не с атомна бомба? — възкликна тя и отново прихнахме, но всъщност през цялото време се страхувахме, страхувахме се до смърт. Сърцето ме болеше заради Арни, заради онова, което беше видял, което му бях причинил. Струва ми се, че и Лий чувстваше същото. Въпреки това продължихме да се смеем. Навярно знаете колко трудно се обуздава истерията — тя се вкопчва в теб и отказва да те пусне.

Когато се поуспокоихме, Лий попита:

— Какво да кажа на родителите си? Трябва да ги предупредя, Денис. Не мога да позволя да бъдат прегазени на улицата.

— Няма да им казваш нищо.

— Но…

— Първо, няма да ти повярват. Второ, обзалагам се, че нищо няма да се случи, докато Арни е в Либъртивил. Залагам си живота.