Стивън Кинг - Кристин

— Майната ти, Льобей! — извиках и рязко потеглих, като го оставих да стои на паркинга, разтърсван от безумната ярост, за която говореше брат му. Вярвах, че именно тя ще го накара довечера да дойде в гаража на Дарнъл.

Дано да не се лъжех.

Изминах няколко пресечки, когато ми се наложи да спра — целият треперех и се задъхвах. Пуснах докрай парното, но и това не ми помогна. Обгърнах с ръце раменете си с надеждата да се сгрея. Имах чувството, че вместо кръв във вените ми тече ледена вода. Пред очите ми непрекъснато беше страшното, зловещо лице на Льобей. Арни бе казал: „Той е винаги в мен, винаги, освен когато…“ Какво? Когато шофира Кристин. Дори за Льобей е невъзможно да бъде на две места едновременно.

Най-сетне се поуспокоих и отново подкарах колата. Не съзнавах, че съм плакал, докато не надникнах в огледалцето и не видях мокрото си от сълзи лице.

Беше десет и петнайсет, когато спрях пред „автопарка“ на Джони Помбертън. Последният се оказа висок, широкоплещест мъж. Носеше зелени гумени ботуши и дебело яке на червени и черни карета. Върху плешивата си глава бе нахлупил стара шапка с омазнена козирка. Той вдигна очи към небето и промърмори:

— По радиото казват, че пак ще вали. Не бях сигурен дали ще дойдеш, момче, но за всеки случай ти я приготвих. Ето, погледни я — как ти се струва?

Измъкнах се от дастъра с помощта на патериците.

Солта, с която бе посипан паркингът неприятно скърцаше под гумените им накрайници, но поне знаех, че няма да се подхлъзна. Недалеч съзрях най-необикновеното превозно средство, каквото някога бях виждал. От него лъхаше странна, неприятна миризма.

Някога, много отдавна това е било камион, произвеждан от „Дженерал Мотърс“ — за това подсказваха инициалите ОМ върху сплесканата му муцуна, но сега представляваше странно возило, хибрид от най-различни коли. Не можеше да се отрече, че е огромно: решетката му се извиваше на близо два метра височина, надвисналата над нея кабина напомняше огромен шлем. Отзад, поставена върху четири двойни колела беше издължената, цилиндрична каросерия като цистерна. Само че никога досега не бях виждал боядисана в яркорозово цистерна. По дължината й с готически, високи близо шейсет сантиметра букви бе написано: „Петюния“.

— Шашнат съм — отвърнах. — Всъщност какво представлява тя?

Помбертън пъхна цигара в устата си, драсна клечка кибрит от нокътя на мазолестия си палец и отговори:

— Говносмукачка.

— Какво?

Едрият мъж се ухили и обясни:

— Осемдесет хиляди литра вместимост — нашата Петюния е истинска хала.

— Не ви разбирам.

Още веднъж погледнах камиона и внезапно се досетих каква е функцията му. В цялата ситуация имаше абсурдна, мрачна ирония, която Арни, старият Арни навярно би оценил.

Вчера бях попитал по телефона Помбертън дали има голям, тежък камион — явно това бе най-доброто, с което разполагаше. Четирите му боклукчийски коли обслужваха Либъртивил, а други две — Фили Хил. Джони обясни, че имал и „Грейдър“, но той се повредил точно преди Коледа. Сподели, че му било адски трудно да поддържа камионите си, откакто затворили гаража на Дарнъл.

Петюния действително беше цистерна — с нея изпомпваха септичните ями.

Обърнах се към Помбертън:

— Колко смятате, че тежи?

Той стъпка цигарата си на земята и попита:

— Празна, или пълна с лайна?

Преглътнах.

— Сега как е?

Джони Помбертън отхвърли назад главата си и се разсмя.

— Божичко, да не смяташ, че ще ти пробутам пълна с лайна цистерна? Петюния е чиста като бебе — саморъчно я измих с маркуч. Е, все още понамирисва, нали?

Миришеше и още как!

— Можеше и да е по-лошо — промълвих аз. Помбертън продължи:

— Родословното дърво на старата Петюния не ми е известно, но според сегашната си регистрация тя е девет тона БТ.

— Какво БТ?

— Брутно тегло. По магистралата е забранено да се карат превозни средства, по-тежки от десет тона. Предполагам, че без товар Петюния тежи към четири-пет тона. Има пет скорости, с двускоростен диференциал.

Той недоверчиво изгледа патериците ми и запали нова цигара.

— Е, ще се справиш ли?

— Разбира се — възкликнах с престорен оптимизъм. — Стига съединителят да не е много стегнат.

А на ум си казах, че още по-важно е, докога ще издържи кракът ми.