Стивън Кинг - Кристин

— Да — отвърнах и си спомних как вчера вечерта закарах Ели до магазина, въпреки че кракът много ме болеше.

— Денис, невъзможно е да се живее така — направо ще полудея. Нали не си се отказал от плана си?

— Не. Остави бележка на майка си. Пиши, че заминаваш за известно време — нищо повече. Когато не се прибереш за вечеря, родителите ти ще се разтревожат и ще се обадят у нас. Може би ще решат, че сме избягали и тайно сме се оженили.

— Прекрасна идея! — възкликна тя и се разсмя така истерично, че ме побиха тръпки. — Веднага идвам.

— Хей, още нещо. Потърси някакво болкоуспокояващо лекарство, или нещо подобно.

— Мисля, че имаме дарвон. Кракът ли те боли, Денис?

— Малко.

— Колко малко?

— Няма страшно, не се притеснявай.

— Да не лъжеш?

— Не. Ще си почивам, едва когато всичко свърши. Идвай по-бързо.

Лий се появи точно когато поръчвах втора чаша кафе.

Носеше обточена с кожа канадка и избелели джинси, натъпкани в стари ботуши. Видя ми се много сексапилна и привлече погледите на повечето мъже в заведението.

— Изглеждаш чудесно — промълвих и я целунах по слепоочието.

Тя ми подаде шишенце със сиворозови желатинови капсули.

— Но ти не си добре, Денис. Заповядай.

Сервитьорката, жена на средна възраст, с посивели коси, донесе кафето. Част от течността се бе изляла в чинийката. Чашата приличаше на островче сред кафяво езерце.

— Защо не сте на училище? — попита сервитьорката.

— Днес ни пуснаха по-рано — заявих аз. Тя недоверчиво ме изгледа.

— Кафе, ако обичате.

Лий седна и свали ръкавиците си. Сервитьорката презрително изсумтя и се отдалечи, а Лий се приведе към мен и прошепна:

— Ще бъде адски забавно, ако ни спипа отговорникът по дисциплината.

— Права си.

Забелязах, че въпреки поруменялото от студа лице, тя изглежда уморена — под очите й имаше сенки, като че не беше спала предишната нощ.

— Е, какво ще правим?

— Ще унищожим чудовището. Елате да ви покажа колесницата ви, мадам.

— Боже мой! — възкликна Лий и се втренчи в боядисаната в розово Петюния, която се извисяваше като великан на паркинга, а фолксвагенът и шевролетът от двете й страни приличаха на джуджета. — Какво е това?

— Говносмукачка — отвърнах и едва се сдържах да не прихна.

Лий озадачено ме изгледа и избухна в истеричен смях. Помислих си, че това ще й се отрази добре. Докато й разказвах за скандала с Арни, лицето й посърна и се състари силно стиснатите й устни побеляха.

— Петюния изглежда малко абсурдно, но…

— Меко казано! — извика Лий и продължи да се смее.

— … но ще свърши работа.

— Сигурно. И някак си подхожда за…

— И аз си помислих същото.

— Студено ми е, да тръгваме — рече Лий. Покатери се в кабината и сбърчи нос.

— Уф, че отвратително!

— Скоро ще свикнеш и няма да ти прави впечатление. Подадох й патериците, с мъка се изкачих и седнах зад волана. Допреди няколко минути имах чувството, че в ле — вия ми крак се забиват остри нокти, но сега болката беше попреминала от двата дарвона, които изпих в закусвалнята.

— Денис, ще издържиш ли?

— Трябва да издържа — казах аз и решително затворих вратата.

Наближаваше единайсет и половина, когато напуснахме паркинга зад магазин „Уестърн Ауто“. Първите снежинки вече падаха от притъмнялото небе. Оправихме се към дома на Джими Сайкс. Благодарение на дарвона сега сменях по-лесно скоростите.

Къщата беше тъмна и заключена. Може би мисис Сайкс е на работа, а Джими е отишъл да получи помощта за безработни. Лий изрови от чантата си поизмачкан плик, задраска адреса си и написа отгоре с красивия си, наклонен почерк: „За Джими Сайкс“. Сложи вътре ключовете, затвори го и го пусна в пощенската кутия на външната врата.

Седях в камиона, отпуснал крак от съединителя, за да си почина.

Лий се покатери в кабината и попита:

— А сега какво?

— Още един разговор.

Открих телефонна кабина близо до кръстовището между „Джон Драйв“ и „Кресънт Авеню“. Слязох, изчаках Лий да ми подаде патериците, сетне закуцуках към кабинката. Влязох и погледнах навън през мръсното стъкло — сред снежната вихрушка Петюния приличаше на огромен розов динозавър.