Стивън Кинг - Кристин

— Добре, но ако случайно погледнеш през прозореца и я видиш пред вас, в никакъв случай не излизай. Ясно ли е?

— Да, но…

— Обещай ми, че първо ще се обадиш на баща ми.

— Обещавам, но…

— Благодаря ти, Майкъл.

Окачих слушалката. Ръцете и краката ми се бяха вкочанили, но челото ми беше мокро от пот. Излязох от телефонната кабина и бавно закуцуках към Петюния.

Когато се качих, Лий неспокойно попита:

— Какво ти каза? Обеща ли да се обади?

— Да. Сигурен съм, че баща ми ще съумее да ги убеди да се съберат у нас. Ако Кристин нападне някого довечера, само ние ще бъдем жертвите.

— Чудесна перспектива — прошепна тя.

Натиснах газта и Петюния с трясък се понесе напред. Бях подготвил сцената — според скромните ми възможности, разбира се — сега не ми оставаше друго, освен да чакам и да видя, какво ще се случи.

Отново преминахме през целия град, за да стигнем до гаража на Дарнъл. Минаваше един, когато спрях на паркинга пред дългата постройка с проядени от ръжда ламаринени стени. Улицата беше напълно безлюдна. Огромните колела на Петюния оставяха дълбоки следи в непочистения сняг. Най-сетне спряхме пред вратата. Табелките, заковани върху нея бяха същите, както в онази отдавна отминала августовска вечер, когато с Арни за пръв път докарахме Кристин тук. Нова бе само бележката, залепена върху мръсния прозорец, която гласеше: „Затворено до второ нареждане“. В дъното на паркинга стоеше стар, очукан мустанг, който през шейсетте се е славил като един от най-бързите автомобили. Сега дремеше мълчалив и замислен под снежния саван.

— Майчице, тръпки ме побиват… — прошепна Лий. Подадох й ключовете, които бях направил сутринта:

— Един от тях е за вратата.

Тя ги взе, слезе от камиона и тръгна към гаража. Напрегнато се взирах в огледалцето, но никой не ни обръщаше внимание. Навярно когато видят такъв огромен, набиващ се на очи камион, хората не го свързват с нещо незаконно.

Лий се опита да повдигне вратата, изправи се, отново я дръпна и се върна при мен.

— Ключът се превърта в бравата, но вратата заяжда. Струва ми се, че е замръзнала.

Помислих си: „Чудесно! Страхотно! Проблемите никнат като гъби!“

Навярно разочарованието ми се изписа по лицето ми, защото Лий промълви:

— Съжалявам, Денис.

— Не се притеснявай.

Отворих моята врата и по задник се плъзнах надолу.

— Внимавай — неспокойно каза тя, докато вървеше редом с мен и ме подкрепяше. — Гледай да не стъпваш на левия крак.

— Добре, майко — отвърнах и леко се усмихнах.

Застанах в профил пред вратата на гаража, за да се наведа на една страна и да не стоварвам цялата си тежест върху болния крак. Наведох се с мъка, левият ми крак стърчеше във въздуха, лявата ми ръка се подпираше на патериците, а с дясната хванах дръжката на вратата — навярно съм приличал на цирков акробат. Задърпах и почувствах как тя леко поддаде, но не се повдигна. Лий беше права: долната й част беше замръзнала — чувах прашенето на чупещ се лед.

— Лий, ела и дръж здраво.

Тя постави двете си ръце върху моите и с общи усилия отново се опитахме да повдигнем вратата. Дочу се по-силно пращене, но ледът отказваше да я „пусне“.

Левият ми крак пулсираше от болка, лицето ми беше обляно в пот. Задъхано изрекох:

— Почти я отворихме, Лий. Започвам да броя — когато стигна до три, дърпай с всичка сила. Ясно ли е?

— Да.

— Едно…, две…, три!

Изведнъж вратата се изтръгна от леда с учудваща, дори абсурдна лекота. Изхвърча нагоре като трансперант, а аз политнах назад, патериците изхвръкнаха от ръката ми. Левият ми крак се огъна и след миг се стоварих върху него. За щастие дълбокият сняг смекчи удара, но все пак имах чувството, че нож се забива в бедрото ми, дори слепоочията ми запулсираха от болка. Стиснах зъби и едва се въздържах да не изкрещя. След секунда Лий коленичи до мен в снега и ме прегърна през раменете.

— Денис? Много ли те заболя?

— Помогни ми да стана.

Когато най-сетне се изправих на крака и пъхнах патериците под мишниците си, двамата с Лий се задъхвахме като уморени бегачи. Левият ми крак бе като жива рана.

— Вече няма да можеш да натискаш съединителя…

— Ще мога. Помогни ми да стигна до камиона, Лий.

— Блед си като платно. Трябва да те заведа на лекар.

— Не!

— Денис…

— Лий, помогни ми!

Запристъпвахме бавно към Петюния — зад себе си оставяхме криволичещи следи в снега. Когато стигнахме до цистерната протегнах ръка, хванах се за кормилото и с огромно усилие се повдигнах, като ударих десния си крак в стъпалото. Накрая се наложи Лий да ме подпре отзад и да ме избута догоре. Най-сетне се озовах зад волана на Петюния, по тялото ми пълзяха ту горещи, ту студени тръпки. Ризата ми беше мокра от пот и от разтопения сняг. До този януарски ден на хиляда деветстотин седемдесет и девета не знаех, че силната болка те кара да се потиш обилно.