Стивън Кинг - Кристин

Тя упорито стисна устни и настоя:

— Паркирай до изхода. Когато Кристин влезе, ще се подам навън и ще натисна бутона.

— Ако застана там, тя ще ме види. Ще види Петюния и никога няма да влезе.

— Това не ми харесва! — избухна Лий. — Не искам да те оставя сам. Ти ме измами.

В известен смисъл бях направил точно това. Сега едва ли бих постъпил така, но по това време още нямах осемнайсет — няма по-голям шовинист от осемнайсетгодишния младеж. Прегърнах я през раменете. За миг тя се скова, сетне се притисна до мен.

— Няма друг начин, Лий. Ако не беше кракът ми, ако ти можеше да караш камион с обикновени скорости…

Вдигнах рамене.

— Страхувам се за теб, Денис. Искаш ли да ти помогна.

— Но ти ми помагаш! Нима не разбираш, че си изложена на по-голяма опасност от мен — ще бъдеш навън, когато мръсницата влезе, а аз само ще си седя в кабината и ще я разбия на съставните й части.

— Надявам се всичко да върви според плана ти.

Тя отпусна глава на гърдите ми. Докоснах косата й.

Продължавахме да чакаме. Представих си как Арни излиза от гимназията, стиснал учебниците си под мишница. Реджина го чака отвън, в семейното комби и цялата сияе от щастие. Арни студено се усмихва и й разрешава да го прегърне. Арни, ти взе най-доброто решение, нямаш представа какво облекчение изпитвам, колко сме щастливи двамата с баща ти. Да, мамо. Искаш ли да караш, скъпи? Не, мамо, карай ти.

Колата им потегля сред падащия сняг. Реджина е на волана, той седи до нея, стиснал ръце в скута си, по бледото му, сериозно лице няма нито една пъпка.

Кристин стои мълчаливо на паркинга пред либъртивилската гимназия. Стои и чака снегът да се усили. Да падне мрак.

Около три часа Лий отиде в тоалетната, а аз изгълтах без вода още два дарвона. Кракът ми продължаваше да се подува, изпитвах адски болки.

След това изгубих ясна представа за времето — навярно съзнанието ми се замъгли от лекарството. Всичко бе като в сън: сгъстяващият се мрак в гаража, постепенно променящата се към сиво светлина, която струеше от високите прозорчета във вратата, бръмченето на нагревателите…

Струва ми, че с Лий се любихме… Не по нормалния начин, който бе невъзможен, заради подутия ми крак, но все пак много нежно. Смътно си спомням как дишането й се ускори, докато накрая тя почти се задъхваше, как ми шепнеше да внимавам, защото не иска да ме загуби, както е загубила Арни. Струва ми се, че изпитах безкрайно удоволствие, което за миг накара болката да изчезне. Нещо, което всички лекарства на света не биха могли да постигнат. Уви, то продължи само миг. После навярно съм задрямал.

Следващото, което си спомням със сигурност е, че усетих как Лий ме разтърсва и непрекъснато шепне името ми.

— А? Какво?

За момент не разбрах къде се намирам. Изпитвах страхотна болка в подутия си крак, главата ме блъскаше, очите ми сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Примигнах към Лий като някакъв голям, глупав бухал.

— Стъмни се — прошепна тя. — Денис, стори ми се, че чух нещо.

Отново примигнах и когато зрението ми се проясни, забелязах, че Лий изглежда измъчена и изплашена. Хвърлих поглед към вратата и установих, че е широко отворена.

— По дяволите, как…

— Аз я отворих — обясни Лий.

— Боже мой! — възкликнах, изправих се на седалката и потръпнах от болката в крака. — Не си постъпила много умно. Ако Кристин беше дошла…

— Но не дойде. Навън започна да се смрачава, снегът заваля по-силно. Слязох, отворих вратата и се върнах при теб. Казах си, че скоро ще се събудиш. Бълнуваше… а аз непрекъснато си повтарях: „Ще чакам, докато напълно се стъмни, просто ще чакам, докато навън се стъмни напълно“. Изведнъж осъзнах, че се самозаблуждавам, защото навън бе тъмно отпреди повече от половин час, а аз си въобразявах, че виждам някаква светлина — навярно така ми се искаше. А сега… Сега ми се стори, че чувам нещо.

Устните й потръпнаха и тя решително ги стисна.

Погледнах часовника си и видях, че е шест и петнайсет. Ако всичко е минало добре, сега родителите и сестра ми са заедно с Майкъл и с родителите на Лий. Втренчих се през предното стъкло на Петюния в тъмния правоъгълник на вратата, откъдето нахлуваше сняг, дочух воя на вятъра. Върху циментовия под вече се бе натрупала тънка снежна покривка.

— Било е само вятърът — казах неспокойно. — Навън бушува буря.

— Възможно е. Но…

Колебливо кимнах. Не ми се искаше Лий да напуска безопасната висока кабина на Петюния, но ако не слезеше сега, никога нямаше да го стори. Няма да я пусна и тя престорено неохотно ще ми се подчини. А когато Кристин се появи и ни види, моментално ще даде на заден ход и ще избяга.