Стивън Кинг - Кристин

Двигателят на Петюния изрева, пуснах фаровете. Ярките им лъчи осветиха спускащата се врата и Лий. Моето момиче се притискаше до стената, очите му бяха широко отворени от ужас. Под светлината на фаровете канадката й изглеждате електриковосиня. Някакво вътрешно гласче констатира, че на тази светлина кръвта й ще изглежда пурпурна.

Тя хвърли поглед към мен, сетне отново впери очи в Кристин.

Гумите на плимута изскърцаха зловещо и той се нахвърли върху Лий, като остави зад себе си димящи черни следи върху цимента. Имах достатъчно време да забележа, че Кристин беше пълна с хора.

Тя се стрелна към Лий и момичето отскочи нагоре като човече на пружина. Стори ми се, че възнамерява да прескочи плимута, сякаш вместо обикновени ботуши носи вълшебни обувки.

Но тя се улови за металните подпори на полицата, намираща се на около метър над нея. Тази полица заобикаляше четирите стени и когато за пръв път докарахме Кристин тук, беше претъпкана със стари и нови автомобилни гуми — тогава си спомних, че приличаше на добре заредена полица в библиотека. Сега беше почти празна. Хванала се за подпорите, Лий се залюля и вдигна нагоре краката си, като дете, което иска да се преметне. Муцуната на Кристин се заби точно под нея — ако Лий бе закъсняла само секунда, краката й щяха да бъдат смазани от коленете надолу. Част от никелираната броня на колата отхвръкна във въздуха. Две гуми се изтъркаляха от полицата и лудешки заподскачаха по пода като гигантски гумени гевреци.

Главата на Лий се отметна и се блъсна в стената. Кристин потегли назад, четирите й гуми оставяха черни, димяши следи върху циментовия под. Навярно се питате какво съм правил през цялото това време, но всъщност всичко се случи само за секунди. В мига, когато натиснах съединителя с пръчката и включих на първа, вратата на гаража най-сетне с трясък се затвори.

Лий продължаваше да се държи за подпорите, но главата й беше клюмнала на гърдите — очевидно бе замаяна от удара.

Отпуснах съединителя и някакъв спокоен глас ми прошепна: „Леко, човече, ако пак задавиш мотора, с нея е свършено.“

Петюния потегли. Форсирах двигателя и напълно отпуснах съединителя. Кристин отново се нахвърли върху Лий. Капакът й беше изкривен от първия удар, металът проблясваше под олющената боя. Счупената решетка приличаше на острите зъби на акула.

Блъснах Кристин, тя се завъртя, една от гумите се измъкна от джантата. Плимутът се удари в купчина ръждясали автомобилни части и с трясък се заби в стената. Настъпи тишина, нарушавана единствено от воя на двигателя му, който форсираше и затихваше. Цялата му лява предна част липсваше, но моторът все още работеше!

Ударих с всички сили спирачката на Петюния — за малко щях да смачкам Лий. Моторът на цистерната се задави и спря. Чуваше се само воят на Кристин.

Опитах се да го надвикам:

— Лий! Бягай, бягай!

Тя объркано ме изгледа, видях в косата й вадички кръв — действително изглеждаше пурпурна. Лий пусна подпорите, приземи се, олюля се и падна на едно коляно.

Кристин се понесе към нея. Момичето се изправи и със залитане се скри зад Петюния. Плимутът се блъсна в предницата на цистерната. Силният удар ме отхвърли встрани. Адска болка проряза левия ми крак.

— Ставай! — извиках на Лий, докато се опитвах да й отворя вратата. — Ставай!

Кристин се отдалечи на заден ход. Върна се, зави надясно и изчезна от погледа ми. Само веднъж я съгледах в огледалцето, прикрепено към страничното стъкло. После чувах единствено скърцането на гумите й.

Лий очевидно не беше на себе си. Олюляваше се, притиснала с ръце главата си. През пръстите й се процеждаше кръв. Застана нерешително пред Петюния, тръгна към нея и спря.

Знаех какво ще се случи — Кристин отново ще се засили и този път ще я смачка в стената.

Отчаяно натиснах съединителя с бърсалката и се опитах да запаля двигателя. Той се включи, задави се, отново изгасна. Усетих силната миризма на газолин — бях запушил карбуратора.

Кристин отново се появи в огледалцето и се устреми към Лий, която успя да отскочи назад. Плимутът се блъсна в стената. Предната дясна врата се отвори. Изкрещях от ужас и притиснах устата си със свободната си ръка. На предната седалка, като уродлива кукла в човешки ръст се отпускаше Майкъл Кънингам. Клюмналата върху гърдите му глава рязко се изви настрани, когато Кристин се засили и полетя към Лий. Забелязах, че лицето му е почервеняло — признак за отравяне с въглероден окис.

Не беше послушал съвета ми. Както подозирах, Кристин първо бе отишла в дома на семейство Кънингам. Майкъл се прибрал от работа и я заварил на алеята. Приближил се до нея и… Кристин го хванала. Един Бог знае как е успяла. Може би той за момент е седнал зад волана, както аз в онзи далечен есенен ден? Може би е искал да „усети атмосферата й“? Добре му се е отразила през последните минути от живота му. Може би Кристин сама е пуснала мотора и се е закарала в гаража? Може би… Може би Майкъл е открил, че не може да спре лудо форсиращия двигател, нито да излезе от колата? Извърнал глава и видял Льобей — „душата“ на плимута, да седи до него? В този миг навярно е припаднал.