Стивън Кинг - Кристин

Втренчих се в него и очите ми се замъглиха. Усетих докосването на пръстите й, после ме обгърна мрак… припаднах.

Свестих се едва след петнайсетина минути. Усетих нещо влажно и приятно хладно върху челото си. Лий стоеше на стъпалото на Петюния и бършеше лицето ми с мокър парцал. Хванах го и се опитах да навлажня пресъхналите си устни, но отвратително го отблъснах — вонеше на машинно масло.

— Денис, не се тревожи — промълви тя. — Излязох навън… спрях един снегорин. Навярно съкратих с десет години живота на горкия човек… Кръвта… той каза… линейка… ще извика линейка. Денис, добре ли си?

— Нима изглеждам добре?

— Не. Лий избухна в сълзи.

— Тогава недей… — преглътнах, в гърлото ми сякаш бе заседнала буца пръст. — Не задавай глупави въпроси. И помни, че те обичам.

Тя несръчно ме прегърна.

— Човекът обеща да повика и полицията.

Но аз почти не й обърнах внимание. Очите ми бяха приковани в огромната купчина желязо — да, това беше най-точното определение, защото Кристин вече не прили — чаше на кола. Но защо не беше изгоряла? Съзрях един от тасовете, изтърколил се встрани от нея.

— Преди колко време беше това? — попитах преграк — нало.

— Преди около пет минути. После намерих парцала и го намокрих в онази кофа. Слава Богу, че всичко свърши!

Пинг! Пинг! Пинг!

Вдлъбнатините по таса изчезваха.

Изведнъж той подскочи и се намести на джантата, която се търкулна към колата като огромна монета.

Лий също го видя и се вцепени. Очите й се разшириха, сякаш щяха да изскочат от орбитите. Устните й оформиха думата „Не“, но от гърлото й не се изтръгна нито звук.

— Качвай се! — прошепнах, сякаш че се страхувах Кристин да не чуе. Кой знае — от нея можеше да се очаква всичко. — Седни до мен. Ще натискаш газта, а аз ще използвам десния си крак за съединителя.

— Не… — задъхано изрече тя. — Не… не… Останките от колата започнаха да потръпват — преди никога не бях виждал по-ужасяваща гледка: Кристин трепереше като смъртно ранено животно, което… все още не беше мъртво. Дочу се скърцане на метал, съединителните пръти потракваха в джазов ритъм. Пред смаяния ми поглед изкривеният болт се изправи и полетя към останките от Кристин.

— Качвай се! — извиках повторно.

— Денис, не мога! — Устните й безпомощно потръпваха. — Не мога повече… — това тяло беше на бащата на Арни. Не мога повече, моля те.

— Трябва!

Тя се втренчи в мен, хвърли изплашен поглед, към потръпващите останки от старата проститутка, която Льобей и Арни бяха разделяли, сетне понечи да заобиколи Петюния. Парче от никелираната броня отскочи и се заби в крака й. Тя изкрещя и се затича. Изкатери се в кабината и задъхано се отпусна до мен.

— К-какво трябва да правя?

Хванах се за покрива и надвиснал наполовина вън от цистерната, натиснах съединителя с десния си крак. Моторът на Петюния все още работеше. Извиках на Лий:

— Натискай газта до край и в никакъв случай не отпускай педала.

Хванал се за покрива на Петюния с лявата си ръка, с дясната стиснал волана, отпуснах съединителя, цистерната се понесе напред и връхлетя върху останките от Кристин, като ги разпръсна. Стори ми се, че отново чувам яростен вик.

Лий запуши ушите си.

— Не мога, Денис! Не мога да го направя! Тя… тя крещи!

— Трябва, Лий! — Беше отместила крака си от газта, отдалеч чувах воя на сирени. Разтърсих я за рамото, страхотна болка проряза крака ми. — Лий, нищо не се е променило. Трябва да го направиш!

— Но тя пищеше!

— Нямаме нито секунда за губене. Напрегни се още съвсем мъничко.

— Ще се опитам. — Тя отново настъпи педала на газта.

Смених на задна, Петюния се върна няколко метра, натиснах съединителя, включих на първа… Внезапно Лий изкрещя:

— Денис, недей! Недей! Погледни!

Майката с момиченцето, Вероника и Рита, стояха ръка за ръка пред смазаната муцуна на Кристин, лицата им бяха тържествени и тъжни. Извиках:

— Те не съществуват! А ако действително са възкръснали, време е да се върнат в света на мъртвите…

Пред очите ми отново причерня.

— Моля те, натискай газта!

Отпуснах съединителя и Петюния се понесе напред, като набираше скорост. Момичинцето и жената не се разсеяха, подобно на призраците във филмите. Те сякаш се разпръснаха във всички посоки, ярките цветове постепенно избледняха… Сетне те напълно изчезнаха.

Отново връхлетяхме върху Кристин и разпръснахме останките й из гаража.

— Те не съществуват — прошепна Лий. — Няма ги. Добре, Денис.