Стивън Кинг - Кристин

Гласът й прозвуча отдалеч, като от някакъв тъмен коридор. Включих на задна, сетне отново се понесохме напред. Не си спомням колко пъти съм се засилвал и съм връхлитал върху Кристин, но след всеки удар изпитвах все по-силни болки и очите ми все повече се замъгляваха.

Най-сетне се огледах с мътен поглед и забелязах, че въздухът навън сякаш е напоен с кръв. След миг осъзнах, че червената светлина на линейката се отразява върху снега. Някой блъскаше по вратата.

— Смяташ ли, че си я довършил? — попита Лий.

Хвърлих поглед към Кристин, която вече не приличаше на кола — беше се превърнала в купчина метал, парчета от тапицерия и строшени стъкла, които проблясваха под идващата отвън светлина.

— Надявам се — отвърнах. — Пусни ги да влязат, Лий.

Отново припаднах, когато тя отиде да отвори вратата.

Последвалите събития са объркани в съзнанието ми. Образи се мяркаха пред очите ми, сетне избледняваха или напълно изчезваха. Спомням си как от линейката изнесоха носилка и я разтвориха, а неоновото осветление в гаража проблясваше върху никелираните й части, спомням си как някой извика: „Отрежете крачола, за да може поне да го погледнем“, а друг глас, струва ми се, че бе на Лий, възкликна: „Моля ви, не му причинявайте болка…“. Спомням си още линейката (сигурно съм бил в линейката, защото от тавана висяха две бутилки за системи) и убождането от игла…

След това се случиха странни неща. Дълбоко в себе си съзнавах, че не сънувам — страхотната болка, която изпитвах, беше най-сигурното доказателство — но всичко изглеждаше като насън. Бях натъпкан с болкоуспокояващи, но очевидно и шокът оказваше въздействие. Намирах се в помещение, ужасно напомнящо болничната стая, където бях прекарал цялата есен, мама седеше до леглото ми и плачеше. След това се появиха баща ми и бащата на Лий. Изглеждаха толкова мрачни, че приличаха на Туидълдий и Туидълдъм, както би ги описал Франц Кафка. Баща ми се наведе над мен и изрече с гръмлив глас, който прозвуча някъде отдалеч: „Как попадна там Майкъл?“ Значи единственото, което ги интересуваше, бе как Майкъл е попаднал в гаража. Помислих си: „О, приятели мои, мога да ви разкажа цялата история, от която ще ви настръхнат косите!“

Мистър Кабат се обади: „Момче, в каква каша забърка дъщеря ми?“ Спомням си, че му отговорих: „Не е въпросът в какво съм я забъркал, а от какво ви отърва тя“, което ми се стори адски духовито.

Илейн се мярна за няколко минути, стори ми се, че крие зад гърба си някакво шоколадче. Лий също се появи, и ме помоли да вдигна ръката си, за да завърже около нея розовото си шалче. Но аз бях безпомощен — имах чувството, че ръката ми се е превърнала в оловна пръчка.

Когато дойде Арни, си казах, че действително сънувам.

„Благодаря ти, човече — промълви той и аз ужасено забелязах, че лявото стъкло на очилата му е счупено. По лицето му нямаше нито драскотина, но счупеното стъкло ме изплаши до смърт. — Благодаря ти. Направи ми добро. Сега се чувствам много по-добре. Сигурен съм, че всичко ще се оправи.“

Отвърнах му или поне така ми се стори: „Не се притеснявай, приятел.“ Но той вече беше изчезнал.

Едва в неделя, на двайсет и първи януари, започнах да идвам в съзнание. Забелязах, че левият ми крак отново е гипсиран и е вдигнат във въздуха. Някакъв непознат човек седеше до леглото ми и четеше криминален роман от Джон Макдоналд. Забеляза, че съм се събудил и остави книгата.

— Добре дошъл отново сред живите, Денис — тихо изрече той и грижливо отбеляза с кибритена клечка страницата, докъдето бе стигнал. Сложи книгата в скута си и я покри с ръце.

Попитах го дали е лекар. Със сигурност не беше доктор Ароуей, който ме лекуваше миналия път. Този човек беше с двайсет години по-млад и поне с двайсет и пет килограма по-лек.

— Наричам се Рик Мърсър и съм от щатската полиция. Ако искаш, можеш да ми казваш Рик.

Подаде ми ръка, несръчно се пресегнах и я докоснах, но нямах сили да се здрависам с него. Главата ме болеше, усещах силна жажда.

— Слушайте, нямам нищо против да отговоря на всичките ви въпроси, но преди това трябва да разговарям с лекар.

Преглътнах, той разтревожено ме изгледа, а аз продължих:

— Искам да знам дали ще остана инвалид за цял живот.

Мърсър се усмихна и промълви:

— Ако доктор Ароуей казва истината, след месец, месец и половина отново ще ходиш. Той твърди, че този път не си счупил крака си, а жестоко си го навехнал, затова се е подул като кренвирш. Казва още, че си се отървал много леко.