Стивън Кинг - Кристин

— Какво се случи? — отново попита Мърсър. — Разкажи ми, Денис.

— Няма да ми повярвате — прегракнало изрекох аз.

— Ще се изненадаш, ако разбереш какво знаем — прекъсна ме полицаят. — Моят приятел, на име Джънкинс, беше натоварен с разследването на този случай. Той загина недалеч оттук. Седмица преди да умре ми каза, че в Либъртивил става нещо, в което никой не би повярвал. След това го убиха. Ето защо съм лично заинтересуван да разнищя цялата история.

Предпазливо попитах:

— Не ви ли каза нещо повече?

— Съобщи ми, че се натъкнал на извършено преди години убийство — изрече Мърсър без да откъсва очи от моите. — Казваше, че това няма значение, защото извършителят бил мъртъв.

— Льобей — промърморих и си казах: „Ако Джънкинс се е добрал до този факт, никак не е чудно, че Кристин го е убила. Това би означавало, че е бил много близо до истината.“

— Да, и приятелят ми спомена това име — рече полицаят и се приведе към мен. — Ще ти кажа и още нещо, Денис — Джънкинс беше отличен шофьор. На младини, преди да се ожени, караше състезателни коли на Фили Плейнс и е спечелил доста награди. Катастрофирал е с полицейската кола, като е карал с повече от сто и шейсет километра в час. Преследвачът, сигурни сме, че е имало такъв — трябва да е бил дяволски шофьор.

— Точно такъв беше — отвърнах.

— Тук съм сам — продължи Мърсър. — От два часа чакам да се събудиш. Не водя стенограф, нямам магнетофон, нито скрит микрофон. В момента не се налага да даваш показания, но искам да знам какво се е случило. Защото често навестявам жената и децата на Руди. Разбираш ли?

Замислих се и мълчах близо пет минути. Той също не промълви нито дума. Накрая кимнах:

— Съгласен съм. Но съм сигурен, че няма да ми повярвате.

— Ще видим.

Заговорих, без да знам какво точно ще кажа.

— Разбирате ли, той беше неудачник. Във всяка гимназия има поне двама като него — това е нещо като закон. Те служат като отдушници за останалите. Само че понякога намират някого, в когото да се вкопчат и оцеляват. Арни имаше мен. После се появи Кристин.

Внимателно го изгледах. Ако бях съзрял искрица недоверие в сивите му очи, които толкова напомняха очите на Арни… щях да го посъветвам да напише в рапорта си каквото намери за добре и да съобщи на съпругата на Руди Джънкинс каквото поиска.

Но той кимна, без да откъсва поглед от лицето ми.

— Просто исках да го разберете — промълвих, сетне сълзите ме задавиха и не можах да изрека следващите думи: „Лий Кабът дойде по-късно.“

Отпих няколко глътни вода и с мъка преглътнах. Говорих в продължение на два часа.

Най-сетне млъкнах. Не завърших разказа си с разтърсващи думи, просто спрях да говоря, защото гърлото започваше да ме боли. Не попитах Мърсър дали ми вярва; не го попитах дали ще ме затвори в лудницата, или ще ми даде златен медал за най-голям лъжец. Сигурен бях, че не се съмнява в думите ми, защото те потвърждаваха онова, което вече му беше известно. Нямах представа какво мисли за историята на Кристин и на Льобей и дали вярва в способността на миналото да протяга ръце към настоящето. И до днес не съм сигурен какво е било мнението му по този въпрос.

Настъпи кратко мълчание. Мърсър се плесна по бедрата и скочи на крака.

— Е, няма повече да ти досаждам. Родителите ти навярно искат да те видят.

Той издави от портфейла си визитна картичка — върху нея бе написано името му и някакъв номер.

— Обикновено можеш да ме намериш на този телефон, или да предадеш съобщение. Кажи на Лий Кабът за какво сме разговаряли и я помоли да ми се обади.

— Непременно.

— Смяташ ли, че ще потвърди твоята версия?

— Да.

Той втренчено ме изгледа и промълви:

— Ще ти кажа едно, Денис — ако ме лъжеш, то ти си най-изпеченият мошеник на света.

След това си отиде. Видях го само още веднъж, на тройното погребение на семейство Кънингам. Всички вестници пишеха за трагичната им и странна смърт: бащата убит от кола на собствената си алея, майката и синът — загинали при катастрофа на магистралата.

Никъде не се споменаваше, че Кристин е била в гаража на Дарнъл.

Същата вечер цялото ми семейство дойде на посещение; чувствах се много по-добре, отчасти защото се бях изповядал пред Мърсър (който беше „заинтригуван слушател“, както би казал преподавателят ми по психология, човек, с когото лесно можеш да разговаряш), но най-вече заради следобедната визитация на доктор Ароуей. Той беше в лошо настроение и се заяде с мен: посъветва ме следващия път направо да отрежа крака си с верижен трион, за да спестя на всички време и неприятности. Но все пак, струва ми се с известно нежелание, ме осведоми, че не се е случило най-лошото. Предупреди, ме, че не съм подобрил шансовете си за участие в Бостънския маратон, сетне си отиде.