Стивън Кинг - Кристин

Понякога, когато имам кошмари — слава Богу, напоследък ми се случва доста рядко, скачам в леглото, облян от пот и откривам, че съм се вкопчил в този крак, където плътта все още е издута над коляното. За щастие опасенията ми, че до края на живота си ще нося шина, протеза, или ще се придвижвам с инвалиден стол, не се сбъднаха. Освен това откривам, че никога не съм харесвал особено много футбола.

Майкъл, Реджина и Арни Кънингам бяха погребани в семейната гробница в Либъртивил Хайс. Мъртъвците бяха изпратени до последното си жилище само от членовете на семейството — роднините на Реджина от Лайгониър, тези на Майкъл от Ню Хемпшир и от Ню Йорк.

Погребението се състоя пет дни след кошмарните събития в гаража. Ковчезите бяха затворени. Тези три ковчега, поставени един до друг като войници, накараха сърцето ми да се свие, сякаш сграбчено от мъртвешка ръка. Едва в този миг осъзнах, че приятелят ми действително е мъртъв, че никога повече няма да ми показва как да си направя мравешка ферма. Разплаках се.

След церемонията изтъркалях инвалидния стол до ковчезите и сложих ръка върху средния. Не знаех, нито се интересувах дали е на Арни. Постоях известно време със сведена глава, после дочух глас зад себе си:

— Искаш ли да ти помогна на излизане?

Извих глава. Беше Мърсър, който приличаше на адвокат в тъмния си костюм.

— Добре. Ще ми отделите ли няколко секунди?

— Дадено.

Поколебах се и казах:

— Във вестниците пише, че Майкъл е бил убит пред дома си. Колата го прегазила, когато се подхлъзнал върху леда…

— Точно така.

— Вие ли го преместихте?

Мърсър помълча, сетне промълви:

— Това улесняваше нещата. — Извърна очи към Лий, която разговаряше с майка си, но от време на време неспокойно поглеждаше към мен. — Хубаво момиче.

— Някой ден ще се оженя за нея.

— Няма да се изненадам — отвърна полицаят. — Казвали ли са ти, че си смел като тигър?

— Струва ми се, че веднъж го чух от треньора по футбол.

Мърсър се усмихна.

— Време е да тръгваш, Денис. Не бива да оставаш тук прекалено дълго. Съветвам те да забравиш всичко.

— Лесно е да се каже.

Той кимна.

— Напълно те разбирам.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос, който непрекъснато ме измъчва?

— Стига да мога…

— Какво…

Преглътнах, изкашлях се и продължих:

— Какво направихте с остатъците от колата?

— Лично се погрижих за тях — Мърсър говореше шеговито, но лицето му беше напълно сериозно. — Накарах двама местни полицаи да напъхат всичко в пресата в задния двор на Дарнъл. Получи се ей такова кубче. Един от колегите ми пострада — трябваше да му шият ръката.

Марсър се усмихна — това беше най-горчивата усмивка, която съм виждал.

— Твърдеше, че колата го ухапала.

После той закара стола ми до изхода, където ме очакваха семейството и момичето ми.

Така свърши всичко. Останаха само сънищата.

Сега съм с четири години по-голям и вече смътно си спомням лицето на Арни — все едно, че е пожълтяла снимка от стар училищен албум. Никога не бих повярвал, че ще се случи, но е факт. Успях да прекрача границата между юношеството и зрелостта. Притежавам университетска диплома и преподавам история на гимназистите. Започнах работа миналата година и двама от учениците ми — типове, подобни на Бъди Репертън — са по-възрастни от мен. Не съм женен, но в живота ми има няколко интересни дами. Почти не си спомням за Арни.

Освен в сънищата си.

Те са единствената причина за това повествование — всъщност има още една и след малко ще я споделя, но те допринесоха много за решението ми да разкажа тъжната история. Може би се опитвам да изстискам гнойта от раната и да я почистя? Не съм толкова богат, че да си позволя посещения при психоаналитик.

В един от тези кошмари отново съм в църквата, която е празна, с изключение на пътеката между редовете, с гръб към вратата. Не искам да се доближазам до мъртъвците, но патериците ме повличат напред против волята ми. Докосват средния ковчег, капакът му се отваря — вътре, сред копринените драперии не лежи Арни, а Роланд Д. Льобей — разлагащ се труп във военна униформа. Лъхва ме отвратителна смрад, мъртвецът отваря очи, изгнилите му ръце, покрити с тъмна плесен, се протягат и ме сграбчват за ризата преди да успея да се отдръпна. Той се повдига, докато отвратителното му лице е само на сантиметри от моето и прегракнало започва да повтаря: „Няма по-хубава миризма, нали? Няма по-хубава миризма, освен женската… освен женската… освен женската…“ Опитвам се да изкрещя, но не мога, защото ръцете на Льобей са вкопчени в гърлото ми.