Стивън Кинг - Кристин

— Твоя си работа — не ти се бъркам. — Той лукаво ме изгледа. — Ако платиш в брой, ще ти направя десет процента отстъпка от цената — досещаш се, че не отчитам тези плащания в данъчната служба.

Отворих портфейла си и приготвих три двайсетачки и още толкова десетачки.

— Колко казахте, че е таксата за един ден?

— Примерно деветдесет долара.

Безмълвно му подадох парите — бях се приготвил да платя сто и двайсет.

— Какво ще правиш с колата си?

Господи, напълно я бях забравил!

— Имате ли нещо против да я оставя тук? Само за днес.

— Дадено. Може и за цяла седмица. Само че я сложи в задния двор и остави ключовете, за да я преместя, ако се наложи.

Закарах дастъра в задния двор, където от снега стърчаха различни автомобилни части, подобно на заровени в пясъка кости. Обратният път до Петюния ми отне цели десет минути. Щях да се движа по-бързо, ако стъпвах на левия си крак, но не смеех — пазех го за съединителя.

Приближих се до цистерната и сърцето ми се сви от страх. Не се съмнявах, че тя ще спре Кристин, при условие, че успея да я подкарам и че Льобей приеме предизвикателството ми. Никога досега не се бях качвал на такова чудовище, въпреки че през лятото Брад няколко пъти ми разреши да покарам булдозера в края на работния ден.

Помбертън стоеше с ръце, пъхнати в джобовете на работните си панталони и внимателно ме наблюдаваше. Пристъпих към камиона, хванах дръжката на вратата и се подхлъзнах. Той понечи да ми помогне.

— Ще се справя и сам.

— Дадено, момче.

Отново наместих патериците под мишниците си и запъхтяно отворих вратата. Хванах се с лявата ръка за дръжката от вътрешната й страна и, стъпил само на десния си крак, като щъркел, хвърлих патериците в кабината и ги последвах.

Забелязах, че ключовете са на таблото. Дръпнах вратата, леко натиснах съединителя — слава Богу, засега нямах силни болки — и завъртях ключа. Петюния изрева като разярен звяр.

Помбертън се приближи и извика:

— Малко е шумна, нали?

— Да — изкрещях в отговор.

— Сетих се за нещо, момче. Съмнявам се, че имаш категория „И“.

Буквата „И“ на шофьорската книжка означаваше, че си изкарал допълнителен изпит за управление на тежкотоварни камиони. А пък аз (за огромен ужас на майка ми) имах само разрешително за каране на мотоциклет.

Ухилих му се от високата кабина.

— Не се сетихте да проверите, защото изглеждам адски благонадежден, нали?

Той също се усмихна.

— Прав си.

Леко форсирах двигателя — от ауспуха се разнесоха два последователни гърмежа, като че някой стреляше с минохвъргачка.

Помбертън продължи:

— Имаш ли нещо против да ми обясниш за какво ти е камиона? Е, може да не ми отговаряш — знам, че не е моя работа.

— Ще го използвам за това, за което е предназначен.

— Какво?

— Ще изчистя едни лайна.

Докато се спусках по хълма, доста се изплаших — дори без товар, камионът беше много тежък. От високата кабина виждах покривите на другите коли. Когато минах през центъра на Либъртивил, се почувствах като кит в езеро със златни рибки, най-вече заради крещящорозовия цвят на цистерната, при вида на която минувачите се усмихваха. Започнах да усещам болки в левия крак, но нямах време да мисля за него, защото цялото ми внимание беше съсредоточено в шофирането на огромния камион сред натовареното движение — налагаше се да спирам почти на всеки светофар. Петюния не беше със сервоволан, което правеше задачата ми още по-трудна.

Завих по Уолнът и спрях на паркинга зад „Уестърн Ауто“. Предпазливо слязох от високата кабина, затворих вратата и подпирайки се на патериците, изкуцуках до задния двор на магазина.

Освободих от медальона ключовете на Джими и срещу долар и осемдесет цента получих по два дубликата от всеки. Сложих новите ключове в единия си джоб, а в другия — онези на Джими, отново закачени на медальона.

Излязох през предната врата на „Мейн Стрийт“ и се запътих към закусвалня „Либъртивил“, където имаше телефонни автомати. Забелязах, че небето още повече е притъмняло и е надвиснало над улиците. Помбертън беше прав — отново щеше да вали сняг.

Влязох в закусвалнята, поръчах си кафе и кифла, развалих монети за телефона и отидох в кабината. Несръчно затворих вратата зад себе си и се обадих на Лий. Тя вдигна слушалката още след първото позвъняване.

— Денис! Откъде се обаждаш?

— От закусвалня „Либъртивил“. Сама ли си?

— Да. Татко е на работа, а мама отиде да пазарува. Денис… за малко щях да й разкажа всичко. Представих си как спира пред супермаркета, пресича паркинга и… страхувам се, въпреки твърдението ти, че Кристин няма да предприеме нищо, докато Арни не напусне града. Разбирам, че си прав и все пак… Знаеш какво имам предвид, нали?