Стивън Кинг - Кристин

Дочух гласа на Арни:

— Да, тази година ще бъде по-добра.

Погледнах го. Той поднесе кутийката бира към устните си, но преди да отпие лицето му се замени с това на Льобей — разлагащо се и страшно, като че излязло от комиксите на ужасите. Пръстите, стиснали кутията се превърнаха в кости на скелет, панталоните на съществото бяха почти прилепнали към седалката, сякаш в тях имаше само две пръчки.

— Така ли мислиш? — попитах го аз, като се стараех да не вдишвам отвратителната воня, от която ми се повдигаше.

— Да — отговори Льобей, само че не беше Льобей, а Арни. Когато спряхме на някакъв светофар, покрай нас се стрелна камаро, модел ’77.

Съществото, приело образа на приятеля ми промълви:

— Моля те само за едно, Денис — да ме поддържаш. Не позволявай на майка ми да те забърка в тази каша. Всичко ще бъде наред.

Изведнъж отново видях до себе си Льобей, безплътните му устни се разтеглиха в усмивка при мисълта, че всичко ще бъде наред. Усетих, че полудявам. Още миг и ще изкрещя.

Откъснах поглед от ужасното лице, което непрекъснато се променяше и видях онова, което разказваше Лий: индикаторите на таблото се бяха превърнали в блестящи зелени очи, които се взираха в мен.

Изведнъж кошмарът свърши. Спряхме в квартал, който не познавах, дори бих се заклел, че никога не съм виждал. Наоколо се издигаха къщи с тъмни прозорци, някои от които бяха недовършени. Изминахме половината квартал и мощните фарове на Кристин осветиха табела с надпис:

— Е, стигнахме — рече Арни. — Можеш ли да изкачиш стъпалата до вас?

Огледах със съмнение покритата със сняг улица и колебливо кимнах. Реших, че е по-добре да сляза тук, отколкото да остана в страшната кола. Усмихнах се престорено и отвърнах:

— Разбира се. Много ти благодаря.

— Няма защо — отвърна приятеля ми, довърши бирата си и Льобей запрати празната кутийка на задната седалка. — Още един паднал в бой воин.

Промълвих:

— Честита Нова година, Арни.

Напипах дръжката и отворих вратата. Ръцете ми трепереха, питах се как ще държа патериците.

Льобей ухилено ме изгледа и заяви:

— Гледай да не ми измениш, Денис. Знаеш какво се случи с лайнарите, които ме предадоха.

— Да — прошепнах. Знаех и още как! Сграбчих патериците и се облегнах на тях без да се притеснявам, че ще се подхлъзна върху леда. Щом излязох от колата светът наоколо се преобрази. Лампите в домовете светнаха — казах си, че просто не съм ги видял. Изведнъж се досетих, че родителите ми купили къща в този квартал през юни хиляда деветстотин петдесет и девета, година преди да се родя.

Все още живеехме там, но кварталът беше преименуван някъде през шейсетте.

Излязох от Кристин и се озовах пред собствения си дом на съвсем обикновената улица. Отново погледнах към Арни — очаквах отново да видя Льобей — таксиметровият шофьор, излязъл от ада и неговите окъсняли, отдавна мъртви пътници.

Но съзрях само приятеля си, облечен в ученическа куртка. Беше мъртвешки блед и изглеждаше безкрайно самотен, между коленете си стискаше кутийка бира.

— Лека нощ, човече.

— Лека нощ — отвърнах. — Внимавай, докато караш обратно. Не искаш полицаите да те арестуват, нали?

— Няма. И ти внимавай, Денис.

Затворих вратата на Кристин. Вече не изпитвах ужас, а огромна мъка — все едно, че приятелят ми беше погребан. Жив погребан. Наблюдавах как Кристин се отдалечаваше надолу, завива зад ъгъла и изчезва от погледа ми. Едва тогава се отправих по пътеката към дома си. Беше обилно посипана със сол — татко се бе погрижил да не се подхлъзна.

Почти бях стигнал до вратата, когато пред очите ми причерня, сякаш ме обгърна гъст дим. Спрях, наведох глава и се опитах да се овладея. В обърканото ми съзнание се мярна мисълта, че ако падна ще премръзна до смърт на пътеката, където някога с Арни играехме на дама.

Постепенно мракът пред очите ми се разсея. Усетих как някой ме хвана под ръка. Беше татко, по халат и чехли.

— Денис, добре ли си?

Питах се как може да съм добре, когато току-що съм се возил с един мъртвец.

— Нищо ми няма. За миг ми се зави свят. Да влизаме, че ще ти замръзне задникът.

Изкачихме се заедно по стълбата, татко ме държеше през кръста. Почувствах се по-добре от допира на ръката му.