Стивън Кинг - Кристин

Внезапно изпитах чувството, че се намирам сред огромно минно поле. Побързах да обясня:

— Лий не говори за нищо друго, Арни. Толкова се разпалва, че просто не можеш да я спреш.

— Прекалено свойски говориш за нея. Сигурен ли си, че не се опитваш да ме изместиш, Денис?

Наблюдаваше ме подозрително с присвити очи.

— Не би постъпил така с най-добрия си приятел, нали? Излъгах, без да ми мигне окото:

— Разбира се. Как можа да си го помислиш?

— Тогава откъде знаеш толкова подробности за нея?

— Виждаме се в училище и разговаряме за теб.

— Лий говори за мен?

— Да, понякога — предпазливо отвърнах аз. — Каза, че сте се скарали заради Кристин.

Разбрах, че съм улучил верния отговор. Арни се поуспокои и промълви:

— Вярно е, че се поскарахме, но ще й мине. В Калифорния също има добри колежи щом толкова й се иска да учи. Ще се оженим, Денис. Ще имаме деца и всичко, което сме си мечтали.

С мъка запазих невъзмутимото си изражение.

— Тя знае ли за намеренията ти?

Арни се засмя.

— Все още не, но скоро ще й ги съобщя. Обичам я и няма да допусна да ни разделят.

Изведнъж стана сериозен и попита:

— Какво ти каза за Кристин?

Този път имах чувството, че всеки момент ще настъпя някоя мина.

— Спомена, че не я обича. Знаеш ли, струва ми се, че малко те ревнува от нея.

Още един правилен отговор. Арни напълно се успокои.

— Да, прав си, но съм сигурен, че ще й мине. Трънлив е пътят на истинската любов, но Лий ще се осъзнае. Ако случайно я видиш, кажи й че ще й се обадя веднага след ваканцията.

Питах се дали да издам, че в момента Лий е в Калифорния, но реших, че не е необходимо. Питах се още какво би направил този непознат, мнителен Арни, ако разбере, че съм целунал момичето, за което възнамерява да се ожени, че я притисках в прегръдките си… че започвах да се влюбвам в нея.

— Погледни, Денис! — извика той и посочи към телевизора.

Камерите отново показваха „Таймс Скуеър“. Тълпата приличаше на огромно животно. Минаваше единайсет и половина — старата година си отиваше.

— Погледни тези лайнари!

Арни възбудено се изкикоти и изписка. Довърши бирата си и отиде за още една опаковка. Седях неподвижно и размишлявах за Уелч и за Репертън, за Трелони, Стантън, Вандерберг и за Дарнъл. За Арни и за огромната промяна в него; казвах си, че с Лий са се посдърпали, но все пак в края на учебната година ще се оженят, също както в сълзливите филми от петдесетте.

Бог ми е свидетел, че никога през живота си не съм бил толкова изплашен.

Посрещнахме Новата година. Арни измъкна отнякъде две кречетала и пистолет, от дулата на които изскачат конфети. Вдигнахме тост за новата хиляда деветстотин седемдесет и девета и разговаряхме на неутрални теми, като провала на „Филипс“ на плейофите и за шансовете на „Стийлърс“ да достигнат до финала за суперкупата.

Купата с пуканки почти се беше изпразнила, когате се престраших и зададох въпроса, от който най-много се страхувах:

— Арни, имаш ли представа кой е убил Дарнъл?

Той ме изгледа изпод око, после отново се втренчи в екрана на телевизора, където танцуваха двойки с обсипани с конфети коси. Отпи от бирата си и преспокойно заяви:

— Навярно хората, за които работеше. Предпочели са да запушат устата му, преди да ги издаде,

— Що за хора са това?

— Уил казваше, че италианската мафия е опасна, но още по-страшни са колумбийците…

— Кои са те?

— Колумбийците? — Арни цинично се засмя. — Каубоите, дето се занимават с кокаин. Уил твърдеше, че са готови да те убият, ако погледнеше накриво някоя от жените им — или ако й обърнеш прекалено голямо внимание. Навярно са били колумбийците — само те са способни на подобно кърваво отмъщение.

— А ти пренасял ли си кокаин?

Той вдигна рамене.

— Карах различна стока за Уил. Само два пъти съм прекарвал кокаин — слава Богу, че ме спипаха с цигари. Представяш ли си, заловиха ме на местопрестъплението. Лоша работа. Но ако ми се наложи да избирам, навярно пак бих го направил. Уил беше стар мръсник, но в известно отношение беше адски готин.

Очите му се замъглиха.

— Да, действително беше готин. Но знаеше прекалено много, затова го очистиха. Навярно рано или късно щеше да се разприказва. Сигурно са били колумбийците — те са напълно смахнати.

— Ще ми обясниш ли по-подробно? Е, не се сърди, навярно ще ми кажеш, че това не е моя работа.

Арни ме изгледа, ухили се и ми намигна.

— Такива са правилата на играта, приятел. Имаше един тип на име Хенри Бък. Предполагаше се, че ще ме изпорти пред полицията, а аз ще натопя Уил. От своя страна той ще накисне хората, които му предават бомбичките, наркотиците, цигарите и алкохола. Точно тях търсеше Джън… полицията. Особено колумбийците.