Стивън Кинг - Кристин

— Това е едно от уменията, които час по-скоро искам да забравя — пошегувах се аз. — Откога пушиш?

— При Дарнъл се пристрастих към пурите, но не пуша пред майка ми — от миризмата й прилошава.

Но той не дърпаше от пурата като хлапак, наскоро придобил противния навик, а жадно вдъхваше дима като закоравял пушач. После попита:

— Искаш ли да направя пуканки?

— Да. Имаш ли бира?

— Естествено. В хладилника има шест и още два пъти по толкова в килера.

— Прекрасно. — Предпазливо седнах до кухненската маса и изпънах левия си крак. — Къде са вашите?

— Отидоха на новогодишно празненство у семейство Фазенбах. Кога ще ти свалят гипса?

— В края на януари — ако всичко върви нормално. — Размахах патериците и театрално се провикнах:

— Мъничкият Тим отново може да ходи! Бог да благослови всички нас!

Арни, който се беше запътил към печката с дълбок тиган, пакетче царевица и бутилка олио, избухна в смях и поклати глава.

— Същият стар Денис! Не са успели да те очукат, лайнар такъв!

— Не може да се каже, че често идваше да ме видиш в болницата, Арни.

— Нали ти устроих гала вечеря по случай Деня на благодарността. По дяволите, какво повече искаш?

Свих рамене, а той въздъхна и продължи:

— Понякога ми се струва, че си моят талисман, Денис.

— Я ни си занасяй, глупако!

— Говоря съвсем сериозно. Пържа се на бавен огън откакто ти строшиха кокалите и все още не ми се е разминало напълно. Питам се дали не съм заприличал на пържена риба.

Той се изсмя от сърце — не като хлапак, изпаднал в беда, а като зрял мъж — и то мъж, който отлично се забавлява. Постави тигана на печката и наля олио на дъното. Косата му, по-къса отколкото преди и сресана по-различно, падна на челото му. Той нетърпеливо отметна глава, изсипа царевицата в тигана и с трясък го захлупи. Отиде до хладилника, извади опаковка от шест бири, тръсна ги на масата пред мен, измъкна две кутийки и ги отвори. Подаде ми една и вдигна своята.

— Предлагам тост: смърт на всички лайнари по света!

Бавно оставих кутийката на масата и промълвих:

— Не мога да пия за това, човече.

В сивите му очи проблясна гняв, сетне той се успокои и попита:

— Е, за какво искаш да вдигнем тост, човече?

— Например за постъпването ни в колежа.

Арни намръщено ме изгледа, доброто му настроение се изпари.

— Трябваше да предположа, че Реджина ти е надрънкала куп глупости. Тя не се спира пред нищо, за да постигне онова, което си е наумила. Знаеш ли, Денис, сигурен съм, че ако се наложи, би целунала дори дявола по задника.

Оставих бирата си без да отпия от нея.

— Успокой се, не ме е целунала там. Просто спомена, че се притеснява, защото все още не си подал молба за нито един колеж.

— Това си е моя работа — заяви приятелят ми. Устните му се разтегнаха в презрителна гримаса, изведнъж ми се стори уродлив. — Ще правя каквото си искам.

— Значи се отказваш от колежа?

— Не, ще се запиша, но когато сам реша. Кажи го на майка ми, ако те пита. Със сигурност няма да е през тази година. Ако Реджина си въобразява, че ще отида в Пит или в Хорликс, ще се фукам с шапчицата на първокурсник и ще крещя по футболните мачове, много се лъже. Невъзможно е да постъпя в колеж след всичките неприятности, които ми се струпаха през тази година. Не, в никакъв случай.

— Но какво мислиш да правиш?

— Ще замина. Ще се метна на Кристин и ще запрашим далеч от този противен, скучен град.

Гласът му се извиси, стана истеричен, отново ме обзе ужас. Страхът ме правеше безпомощен, надявах се да не се издам. Защото в този миг не само чух гласа на Льобей, но видях лицето му, което се мяркаше зад това на Арни като някакво мъртво животинче в стъкленица с формалин.

— Да, имах страхотни неприятности — продължи той. — Отгоре на всичко онзи проклетник Джънкинс все още ме преследва. Бих го посъветвал да внимава, за да не му се случи нещо…

— Кой е Джънкинс?

— Няма значение — отвърна Арни. Олиото в тигана зацвърча, първото царевично зърно се пукна и се удари в капака. — Трябва да разбъркам пуканките. Ще вдигнем ли тост, или не? На мен ми е безразлично.

— Добре. Какво ще кажеш да пием за нас двамата?

Арни се усмихна, почувствах леко облекчение.

— Страхотен тост, Денис. За нас! Да бъдем много щастливи!

— Дай Боже! — възкликнах с прегракнал от вълнение глас.

Чукнахме се и отпихме направо от кутиите.

Той отиде до печката и разтърси тигана. Предпазливо опитах втора глътка бира — по онова време още не бях свикнал с вкуса й, нито се бях напивал с нея. Питието ми харесваше, а приятели, между които Лени Баронг твърдяха, че ако до смърт се напиеш с бира, седмици наред няма да се сетиш за алкохол. По-късно открих, че за съжаление това не е вярно.