Стивън Кинг - Кристин

— Как ще дойдеш до нас, Денис? Можеш ли да караш?

— Все още не. Ще помоля татко да ме докара.

Замълчах, престраших се и изрекох:

— Може би ти ще ме върнеш с колата си.

— Разбира се! — възбудено възкликна той. — Прекрасна идея, Денис. Направо страхотна. Ще прекараме чудесно, както едно време.

— Да — казах, после (заклевам се, че думите сами мй се изплъзнаха) добавих:

— Също като едно време с момчетата от гаража, нали?

— Точно така — засмя се Арни. — Дочуване, Денис.

— Дочуване — промърморих машинално.

Поставих обратно слушалката, втренчих се в телефона и зведнъж целият се разтреперих. Никога досега не бях изпитвал такъв страх. След една-две секунди разумът издигна защитните си прегради. Навярно една от причините за липса на убедителни доказателства за съществуването на свръхестествени явления е способността на разума да „прекроява“ видяното, за да ни предпази от полудяване. По-късно щях да се питам дали съм чул добре, дали Арни е разбрал думите ми, но миг след като затворих телефона бях абсолютно сигурен: Льобей, жив или мъртъв, се бе вселил в приятеля ми и постепенно започваше да го измества.

Новогодишната нощ беше студена, въздухът — кристално чист. В седем и четвърт баща ми ме докара пред дома на семейство Кънингам и ми помогна да се добера до задната врата — патериците не са подходящи за разходки по заледените улици.

Комбито на Реджина и Майкъл го нямаше, но Кристин стоеше на алеята — полираната й повърхност блестеше от скрежа. През тази седмица Арни успя да я освободи от гаража на Дарнъл. Щом я погледнех изпитвах натрапчив страх, подобен на мигрена. Не исках да се качвам в нея — нито тази вечер, нито когато и да било. Копнеех за моя обикновен дастър с найлонови калъфи на седалките и лепенката на бронята с тъпия надпис: „Служебна кола на мафията“.

Лампата на задната веранда светна, силуетът на приятеля ми се очерта на вратата. Стори ми се, че виждам непознат човек — раменете му бяха приведени, движеше се като старец. Казах си, че навярно си въобразявам и подозренията ми взимат надмощие, но знаех, че се самозалъгвам.

Арни отвори. Носеше стара фланелена риза и джинси — възкликна:

— Денис! Радвам се да те видя, скъпи приятелю!

— Здрасти, Арни!

— Добър вечер, мистър Гилдър.

— Здравей, Арни — баща ми вдигна ръка за поздрав. — Как я караш?

— Е, знаете, че си имах големи неприятности. Но всичко това ще се промени. Нова година, нов късмет — изриваш едни лайна и на тяхно място се появяват нови, нали?

— Нямам представа — промълви баща ми и смаяно го изгледа. — Денис, сигурен ли си, че не искаш да дойда да те взема?

Исках го повече от всичко на света, но забелязах, че Арни внимателно ме наблюдава. Продължаваше да се усмихва, но студените му очи ме дебнеха.

— Не, Арни ще ме докара, стига таратайката му да не се разпадне.

— Я не обиждай колата ми! — смъмри ме Арни. — Тя е много чувствителна.

— Така ли?

— Да.

Извърнах глава към Кристин и извиках:

— Извинявай!

— Така е по-добре.

За секунда тримата останахме неподвижни — ние с баща ми в подножието на стълбата, приятелят ми — на вратата. Очевидно не знаехме какво да кажем. Обзе ме паника — някой трябва да проговори, в противен случай не бихме могли да се преструваме, че всичко е по старому.

— Е, аз тръгвам — най-сетне рече баща ми. — А вие не прекалявайте. Арни, ако изпиеш повече от две бири, обади ми се да прибера Денис.

— Не се притеснявайте, мистър Гилдър.

— Арни е прав — ухилих се и усетих колко фалшива и неискрена е усмивката ми. — Прибери се вкъщи и гледай да се наспиш, татко. Ще се отрази добре на лицето ти.

— О-хо! — възкликна той. — Внимавай, защото онова, което наричаш лице все още е много чувствително!

Сетне се запъти обратно към колата си. Облегнат върху патериците си наблюдавах как мина зад Кристин. Почувствах се малко по-добре когато той седна в нашата кола и изчезна от погледа ми.

Преди да вляза, грижливо изтупах снега от патериците си. Кухнята на семейство Гилдър беше с теракотени плочки. От горчив опит знаех, че върху гладки повърхности патериците с мокър сняг по тях се превръщат в кънки.

— Справяш се великолепно! — възкликна Арни, докато ме наблюдаваше как прекосявам кухнята. Измъкна пакет пури от джоба на ризата си, взе една, захапа пластмасовия мундщук и я запали, наклонил глава встрани. Пламъчето от кибритената клечка освети лицето му и за миг ми се стори, че по кожата му се стича жълта боя.