Стивън Кинг - Кристин

— Да, и Льобей правеше така — прекъсна ме старецът и устата ми пресъхна. — Признавам, че обичаше шибаната кола. За разлика от жена си, за която изобщо не му пукаше. Знаеш ли какво се случи с нея?

— Да.

— Проклетият й съпруг я докара дотам — мрачно заяви Макендлес. — След смъртта на дъщеричката им Льобей престана да й обръща внимание. Все ми се струваше, че никога не е обичал дори детето си. Прощавай, Денис, такъв съм си, непрекъснато дрънкам, не можеш да ми затвориш устата. Майка ми казваше: „Дики, езикът ти като че се разтяга във всички посоки.“ Та какво казваше, че искаш?

— С приятеля ми отидохме на погребението на Льобей, където се запознахме с брат му Джордж.

— Който ми се видя свестен човек — прекъсна ме старият легионер. — Май беше учител. От Охайо.

— Точно така. Разговарях с него и ми се стори доста симпатичен. Казах му, че ще държа матура върху Езра Паунд 12 12 Американски писател (1885 — 1972). — Б.пр. …

— Езра кой?

— Паунд.

— По дяволите, това пък кой е? Беше ли на погребението?

— Не, сър. Паунд е бил поет.

— Какво?

— Поет. И също като Льобей е мъртъв.

— О!

В гласа на мистър Макендлес се промъкна подозрение.

— Всъщност, по-важно е това, че мистър Льобей — Джордж Льобей обеща да ми изпрати материали за Езра Паунд. Сега са ми жизнено необходими, но съм загубил адреса му. Предположих, че го пазите в картотеката на организацията.

— Разбира се, има го в архива. Знаеш ли, Денис, писна ми от секретарската длъжност. Мандатът ми изтича през юли и повече никога няма да се хвана на това хоро. Никога!

— Надявам се, че не съм ви затруднил.

— Е, нали сме за това. Дай ми адреса си, момче. Ще ти изпратя картичка с информацията.

Съобщих му данните и отново се извиних, че съм го обезпокоил на работното му място.

— Не се притеснявай. И без това в момента имаме почивка.

Попитах се какво ли работи грубиян като него в магазина на Дейвид Емерсън, където пазаруваше елитът на Либъртивил. Дали е продавач? Представих си как развежда из изложбения салон елегантна млада дама и бърбори: „Ето един адски готин диван, госпожо; погледнете проклетото канапе. Естествено, нямахме такива луксозни мебели на фронта, когато онези шибани, натъпкани с наркотици японци ни нападнаха със самоделните си мечове…“

Усмихнах се, но следващите му думи накараха усмивката ми да помръкне:

— Няколко пъти съм се качвал в колата на Льобей, но никога не съм я харесвал. Да пукна, ако знам защо, но от нея ме побиват тръпки. Повече не се качих на нея, след като жена му… Е, нали знаеш. Направо изпитвах ужас от шибаната кола.

— Вярвам ви — отвърнах. Стори ми се, че чувам гласа си отдалеч. — Слушайте, защо Льобей напусна легиона? Споменахте, че колата била замесена.

Той се засмя, очевидно поласкан от вниманието ми.

— Не вярвам да те интересува тази отдавна забравена история.

— Напротив. Нали ви казах, че приятелят ми купи тази кола.

— Тогава ще ти я разкажа. Имай предвид, че е доста страна. Понякога с момчетата си я припомняме, когато сме обърнали няколко чашки повече. Не само аз имам белези по ръцете. Като се замисля, ми хрумна, че цялата история беше направо зловеща.

— Разкажете ми какво се случи.

— С една дума, заедно с момчетата решихме да погодим номер на Льобей. Признавам, че постъпката ни беше доста детинска, но никой не обичаше кучия му син. Делеше се от нас, беше единак…

„Също като Арни“ — помислих си.

— … Освен това онази вечер всички си бяхме пийнали. Току-що бе завършило някакво събрание, на което Льобей се държа още по-гадно. Та както ти казвах, седяхме в бара и го наблюдавахме — явно се канеше да си тръгне. Докато обличаше палтото си продължаваше да спори с Пучи Андерсън за някакъв бейзболен мач. Знаехме, че винаги потегля с колата си по един и същ начин: докрай педала на газта, Плимутът полита като ракета, под колелата му се разхвърчава чакъл. Изведнъж на Сони Белерман му хрумна блестяща идея: четирима от нас се измъкват през задната врата и отиват на паркинга. Скриваме се зад ъгъла на сградата, докъдето плимутът винаги стига на заден ход, преди да „излети“. Знаеш ли, той винаги наричаше колата с някакво женско име, сякаш му беше съпруга. „Отваряйте си очите и се наведете — предупреждава ни Сони. — Не мърдайте, докато ви дам знак“. Нали разбираш, всички се бяхме наквасили. След десет минути се появява и Льобей — беше пиян като кютюк. Спря и затърси ключовете си. Сони прошепна: „Бъдете готови, но не се изправяйте“.