Стивън Кинг - Кристин

Лий ми протегна ръка и аз я сграбчих.

В работилницата си в мазето баща ми прави играчки. Може да ви се стори странно, но това е неговото хоби. Нещо повече — подозирам, че някога е бил изправен пред дилемата да се запише в колеж, или да рискува и да се залови с изработването на играчки. Навярно се е изплашил и е избрал по-сигурната професия. Струваше ми се, че понякога в очите му проблясва съжаление като призрак, който няма покой, но може би това бе плод на въображението ми, което доскоро съвсем не беше толкова развинтено.

По-голяма част от играчките бяха за мен и за Ели, но почти винаги Арни намираше под елхата си или до тортата по случай рождения му ден и по някое „творение“ на татко. Същото се отнасяше и за Ейми Карудърс — най-добрата приятелка на Ели в детството й (която отдавна се бе преселила с родителите си в Невада, и за която сестра ми говореше със скръбен глас, както се говори за хора, умрели млади и от безсмислена смърт), както и за мнозина други наши приятели.

Когато пораснахме баща ми започна да подарява повечето играчки на Армията на спасението и всяка година, няколко дни преди Коледа мазето неизменно напомняше работилницата на добрия старец — препълнено бе с картонени кутии, в които бяха опаковани дървени влакчета, сглобяеми часовници, които действително работеха, плюшени животни и какво ли още не. Беше най-добър в изработването на дървени играчки (до избухването на войната във Виетнам бе направил батальони войничета, но през последните пет години лека-полека постепенно те бяха изместени от други играчки — и досега не съм сигурен дали го е направил съзнателно), но общо взето баща ми се справяше отлично и с другите видове. Седмица след Коледа работилницата изглеждаше пуста, само миризмата на дървени стърготини напомняше, че само преди няколко дни мазето е било препълнено с играчки.

През тази седмица баща ми почистваше помещението, смазваше машините и се подготвяше за следващата година. През януари и февруари мазето започваше да се пълни със странни предмети, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: кашон с измъкната от стара кушетка морска трева, която баща ми по-късно щеше да използва за пълнеж на някое плюшено мече (наричаше всяка от мечките Оуън или Олив. Когато бях във второ отделение вече бях притежавал шест мечета Оуън, а сестра ми — също толкова мечки Олив), парченца тел, копчета и плоски очи, разпилени върху тезгяха му като в някакъв кървав филм на ужасите. Тези предмети постепенно се превръщаха в различни играчки: дървени влакчета и балерини с подвижни крайници и с начервени с руж страни. Накрая се появяваха кашоните от магазина за спиртни напитки и играчките отново се опаковаха в тях.

През всяка от последните три години баща ми получаваше награди от Армията на спасението, но ги криеше в чекмеджето, сякаш се срамуваше от тях. И до ден-днешен не мога да проумея защо, но във всеки случай не беше от стеснение — изработването на играчки не е нещо, от което трябва да се срамуваш.

Същата вечер с мъка слязох в мазето, като се вкопчвах в перилата на стълбата с една ръка, а с другата се подпирах върху патерицата.

— Денис! — възкликна баща ми, едновременно изненадан и обезпокоен. — Искаш ли да ти помогна?

— Не, мога и сам.

Той остави метлата до купчинка жълтеникави стърготини и ме загледа как слизам, сетне промълви:

— В такъв случай, може да е по-добре да те бутна?

— Ха-ха! Много смешно.

Преодолях последното стъпало, с подскачане се добрах до креслото, което баща ми държи в ъгъла, редом със стария прожекционен апарат и се стоварих върху него.

— Как се чувстваш? — попита татко.

— Добре.

Той събра в лопатата част от стърготините, изсипа ги в кофата за смет и кихна.

— Имаш ли болки?

— Понякога.

— Внимавай, когато слизаш по стълбите. Ако майка ти бе видяла онова, което одеве направи…

Ухилих се:

— Навярно щеше да изпадне в истерия.

— Всъщност, къде е тя? — попита татко.

— Отидоха с Ели у семейство Ринеке. Дайна Ринеке е получила за Коледа пълна колекция от албумите на Шон Касиди. Ели ще се пукне от завист.

— Мислех, че Шон вече не е на мода.

— Навярно Ели се страхува, че модата ще се върне.

Баща ми отново се засмя, сетне мълчахме в продължение на няколко минути. Седях на креслото и го наблюдавах как мете. Знаех, че скоро ще изплюе камъчето и предчувствията ми се оправдаха. След малко той се обърна към мен:

— Лий не ходеше ли с Арни?

— Да.

Татко ме изгледа и отново взе метлата. Мислех, че ще ме попита дали постъпвам правилно, или ще каже, че да отмъкнеш момичето на най-добрия си приятел едва ли може да се нарече джентълменска постъпка, но думите му ме изненадаха: