Стивън Кинг - Кристин

— Напоследък Арни не идва у нас. Дали се срамува, че се е забъркал в онази къща?

Имах чувството, че нарочно говори така, за да опипа почвата.

— Нямам представа — отвърнах.

— Едва ли трябва да се безпокои. Сега, след смъртта на Дарнъл… — Той наклони лопатата към кофата и стърготините се изсипаха вътре с глух звук. — Съмнявам се, че изобщо ще заведат дело срещу него.

— Така ли мислиш?

— Да. Не могат да го обвинят в нищо. Навярно ще го глобят и съдията ще му дръпне едно конско, но всъщност никой не иска да създава неприятности на момче от добро семейство, на което предстои постъпване в колеж, след което ще заеме подобаващото му се място в обществото.

Той втренчи в мен проницателните си очи. Внезапно се почувствах неудобно.

— Сигурно имаш право.

— Само че Арни вече не е такъв, нали, Денис?

— Не, променил се е.

— Всъщност, откога не си го виждал?

— От Деня на благодарността.

— Как ти се стори тогава? Добре ли беше?

Бавно поклатих глава — изведнъж ми се прииска да се разплача и да му разкажа всичко. И преди бях изпитвал подобно желание, но не му се подчиних. Не споделих нищо и сега, но поради друга причина. Спомних си думите на Лий, че на Бъдни вечер се страхувала за родителите си. Нещо ми подсказваше, че ще е по-добре, ако по-малко хора знаят за… подозренията ни.

— Какво му е?

— Нямам представа.

— Лий знае ли нещо?

— Не, не е сигурна. Подозираме нещо, но…

— Искаш ли да го споделиш с мен?

— Да, но ми се струва, че е по-добре да мълча.

— Добре. Засега няма да настоявам — промълви татко и продължи да мете. Дращенето на твърдата метла върху циментовия под ми действаше почти хипнотично.

— Струва ми се, че трябва да разговаряш с Арни и то колкото е възможно по-скоро.

— Така е. Вече съм го решил.

Всъщност перспективата за този разговор изобщо не ме радваше.

Отново замълчахме. Баща ми приключи с метенето и се огледа.

— Без кашоните е по-добре, нали?

— Имаш право.

Той печално се усмихна и запали от любимите си „Уинстън“. Откакто изкара инфаркт почти се бе отказал от пушенето, но винаги носеше със себе си пакет цигари. От време на време запалваше по една — обикновено в моментите, когато беше напрегнат.

— Дрън-дрън. Изглежда адски пусто.

— Ами… като че ли си прав.

Взех патериците.

— Няма да ти откажа.

Той ме изгледа и се ухили.

— Досущ приличаш на Джон Силвър 11 11 Еднокракият пират от романа „Островът на съкровищата“ от Р. Л. Стивънсън. — Б.пр. . Липсва ти само папагалът.

— Е, ще ми помогнеш ли, или ще ми се присмиваш?

— Май е по-добре да направя първото.

Прегърнах го през врата и отново се почувствах малък.

В главата ми нахлу отдавна забравен спомен: татко ме занася на ръце в стаята ми на горния етаж, след като съм заспал по средата на шоуто на Ед Съливан. Дори миризмата на одеколона му беше същата.

Когато изкачихме стълбата той отново проговори:

— Може би ще си кажеш, че си пъхам носа в чужди работи, но съм длъжен да попитам дали Лий все още ходи с Арни.

— Не, татко.

— А с теб?

— Ами… Всъщност не знам. Струва ми се, че не.

— Искаш да кажеш — все още не.

— Може би.

Започнах да се чувствам неудобно и навярно ми личеше, но баща ми неумолимо продължи:

— Прав ли съм, ако кажа, че е скъсала с Арни заради промяната в него?

— Да.

— Той знае ли за вас двамата.

— Татко, между мен и Лий няма нищо. Поне засега.

Баща ми се изкашля и замисли. Пуснах го и се престорих на вглъбен в трудната задача да наместя патериците под мишниците си.

Най-сетне татко наруши мълчанието:

— Ще ти дам един безплатен съвет — не му позволявай да разбере, че между теб и Лий има нещо. Опитвате се да му помогнете, нали?

— Питам се дали не е късно, татко.

— Знаеш ли, видях го два-три пъти.

— Нима? — изненадах се аз. — Къде?

Баща ми сви рамене.

— На улицата. В центъра на града. На други места. Либъртивил не е толкова голям. Арни…

— Какво?

— Като че не ме позна. Освен това изглежда по-стар, особено след като кожата му се изчисти. Едно време си мислех, че прилича на баща си, но вече не съм толкова сигурен.

Той замълча, после внезапно попита:

— Хрумвало ли ти е, че приятелят ти изглежда на границата на лудостта.

— Да — отвърнах и съжалих, че не мога да споделя подозренията си, които навярно биха го накарали да се усъмни в здравия ми разум.

— Пази се — промълви той и въпреки че не спомена случилото се с Дарнъл, бях сигурен, че мисли за това. — Пази се, Денис.