Стивън Кинг - Кристин

Внезапно ми хрумна чудовищна идея. Опитах се да я запратя в най-отдадеченото ъгълче на съзнанието си, но ми беше извънредно трудно, все едно, че бутах тежко пиано. Тя непрекъснато се мъчеше да изскочи на бял свят.

Забелязах, че Лий загрижено ме наблюдава и се запитах доколко мрачните ми мисли са изписани на лицето ми.

— Записа ли си адреса на мистър Льобей? — попита тя.

— Не.

Припомних си погребението. Имах чувството, че оттогава са изминали години, не месеци.

— Предполагам, че в либъртивилската легионерска организация го имат. Те погребаха Льобей и се свързаха с брат му. Защо питаш?

Лий безмълвно поклати глава, отиде до прозореца и се загледа в двора, огрян от ослепителното слънце. Ни в клин, ни в ръкав, ми хрумна, че след няколко дни е Нова година.

Тя се обърна към мен — отново ме порази красотата й: естествена и непретенциозна, с изключение на изпъкналите, арогантни скули, които повече биха подхождали на жена, затъкнала нож в пояса си.

— Нали обеща да ми покажеш нещо, Денис?

Кимнах. Нямаше връщане назад. Верижната реакция беше започнала, не можех да я спра.

— Качи се на горния етаж. Стаята ми е втората вляво по коридора. Бръкни в третото чекмедже на гардероба. Ще се наложи да повдигнеш долните ми гащета, но те няма да те ухапят.

Лий се усмихна, съвсем леко, но все пак беше нещо.

— И какво криеш там? Марихуана?

Отвърнах на усмивката й и шеговито възкликнах:

— Ами! Отказах я още миналата година. Сега съм на по-силно, но за да си го набавя, трябва да продавам хероин на прогимназистите.

— Не се шегувай. Какво има там?

— Автограф на Арни, увековечен върху сваления ми гипс.

— Автографът му?

— Да, дори два броя.

Лий донесе парчетата гипс, постави ги на масичката и след пет минути отново седяхме на дивана и ги разглеждахме. При рязането краищата им се бяха поразръфали, част от изписаните имена — изчезнали. Предвидливо бях прибрал двете парче гипс — едното от левия, другото от десния крак. Двамата с Лий безмълвно се взирахме в тях:

Арни Кънингам — върху десния.

Арни Кънингам — върху левия.

Момичето озадачено ме изгледа и възкликна:

— Но това са парчета от…

— От сваления ми гипс.

— Навярно се шегуваш!

— Не. Арни се подписа пред очите ми и на двете места…

Най-сетне бях споделил ужасните си подозрения — почувствах как бремето се стоварва от плещите ми. Мисълта за двата подписа ме тормозеше от месеци насам.

— Но те са съвършено различни!

— Абсолютно си права. Но и Арни се е променил. За всичко е виновна проклетата кола.

Гневно посочих парчето гипс отляво.

— Това е неговият подпис С Арни сме израснали заедно и винаги сме били неразделни. Стотици пъти съм го виждал да се подписва: под домашните си, на ведомостта за заплата в пътната бригада и твърдя, че това не е подписът му. Ще ми направиш ли една услуга, Лий? Не точно сега, да речем утре?

— Каква?

Обясних й, тя кимна и изрече:

— Заради нас двамата.

— Моля?

— Ще го направя заради двама ни, защото чувствам, че нямаме право да останем пасивни.

— Така е. Ще ми отговориш ли на един личен въпрос?

Тя кимна, без да откъсва прекрасните си сини очи от моите.

— Спиш ли напоследък?

— Много зле. Измъчват ме кошмари. А ти?

— Същата история.

В този миг не издържах — сложих ръце на раменете й, притеглих я към себе си и я целунах. За миг тя се вцепени, стори ми се, че иска да се отдръпне. Сетне страстно отвърна на целувката ми. Хрумна ми, че може би е по-добре дето съм гипсиран от кръста надолу.

Когато се откъснахме един от друг, тя въпросително ме изгледа. Промълвих:

— Пропъжда кошмарите.

Страхувах се, че ще прозвучи тъпо и банално, като в сантиментален филм, но усетих, че искреното ми вълнение е затрогнало и развълнувало Лий.

— Против кошмарите — тържествено повтори момичето, сякаш произнасяше заклинание. Този път тя наклони глава към мен и устните ни отново се сляха. Имах чувството, че гипсовите парчета с името на Арни върху тях, обвинително се взират в нас, като слепи бели очи. Целувахме се, защото физическият контакт ни действаше успокоително, но имаше и още нещо — помежду ни се зараждаше ново чувство.

Дълго седяхме прегърнати и безмълвни — бяхме съвсем наясно какво се е случило. Действително целувката ни действаше успокояващо, но телата ни се стремяха едно към друго, защото бяхме млади и кръвта ни кипеше.

Ала зад тези целувки се криеше нещо друго. Двамата с Лий го знаехме, навярно и вие се досещате какво ме тревожеше. Срамувах се, че съм изменил на най-добрия си приятел. Пред очите ми като на филмова лента се нижеха спомени от осемнайсетте години, прекарани заедно с Арни: мравешката ферма, уроците по шахмат, филмите, които бяхме гледали заедно, нещата, на които ме бе научил, случаите, когато бях попречил да го убият. Но ето че накрая не успях да го опазя. Мислех си, че за последен път видях истинския Арни в Деня на благодарността, когато ми донесе в болницата сандвичи с пуешко месо и бира.