Стивън Кинг - Кристин

В два и две минути на вратата се позвъни.

Извиках: „Влез!“, не издържах и се изправих с помощта на патериците.

Вратата се отвори и Лий надникна в хола.

— Здравей, Денис.

— Заповядай, влез.

Тя колебливо прекрачи прага — изглеждаше адски красива в яркочервената си канадка и тъмносините панталони. Нетърпеливо отметна обточената с кожа качулка, дръпна ципа на канадката си и нареди:

— Сядай веднага! Изглеждаш като някакъв глупав щъркел, кацнал върху патерици.

— Много си мила, няма що! — възкликнах и несръчно се отпуснах на стола. Когато си целият гипсиран, всичко е много по-различно, отколкото във филмите; никога не успяваш да седнеш елегантно като Кари Грант, който се кани да изпие един коктейл в Риц в компанията на Ингрид Бергман. Пльосваш се на канапето и се смяташ за късметлия, ако възглавницата под теб не издаде звук, подобен на пръдня, като че внезапното сядане толкова те е стреснало, че си напълнил гащите. Този път имах късмет — сигурно знаеш, че съм луд за комплименти.

Лий ме изгледа.

— Как си, Денис?

— Вече се оправям. А ти?

— Имала съм и по-добри моменти — прошепна тя и прехапа устни. Навярно при нормални обстоятелства това би ми се сторило много сексапилно, но сега изобщо не ми направи впечатление. Побързах да кажа:

— Остави си палтото и ела да седнеш.

— Добре.

Погледите ни се срещнаха и това ми дойде прекалено много. Побързах да извърна очи и си напомних, че Арни е най-добрият ми приятел.

Лий закачи палтото си и се върна в хола.

— Къде са вашите?

Вдигнах рамене.

— Помолих татко да заведе мама и Илейн на разходка. Мислех, че предпочиташ да си поговорим насаме.

Лий застана до канапето и ме загледа. Отново бях поразен от красотата й — стройното й тяло се подчертаваше от тъмносиния панталон и светлосиния пуловер, подобни на скиорски екип. Завързаната й на опашка коса се спускаше върху лявото й рамо. Очите й имаха цвета на пуловера, или може би бяха малко по-тъмни. Навярно ще си кажете: „Голямо чудо — типична американска красавица“. Щеше да бъде такава, ако не бяха изпъкналите й скули, които й придаваха надменно изражение и подсказваха, че някой от далечните й прадеди е бил викинг.

Навярно съм се взирал прекалено дълго в нея, защото тя се изчерви. Отместих поглед.

— Денис, струва ми се, че се безпокоиш за Арни.

— Не се безпокоя, а направо се страхувам.

— Какво знаеш за колата? Споделил ли е нещо с теб?

— Почти нищо… Хей, искаш ли нещо за пиене? В хладилника има… — посегнах за патериците си.

— Не ставай — спря ме Лий. — Сама ще си взема. Да донеса ли и на теб?

— Ако обичаш.

Наблюдавах как се отправя към кухнята — стъпваше леко, като балерина, сянката й се открояваше върху стената. За миг почувствах странна тежест в стомаха, прилоша ми. Струва ми се, че тази болест се нарича „влюбване в момичето на най-добрия ти приятел“. Тя се обади от кухнята:

— Имате машина за лед. Ние също си купихме. Адски ми харесва.

— Понякога я прихващат и започва да бълва ледени кубчета, които хвърчат из цялата кухня. Напомня ми на Джими Кагни от „Бяла топлина“. Спомняш ли си как викаше: „Ето ви на вас, мръсни плъхове!“. В тези случаи майка ми направо се побърква…

Усетих, че говоря несвързано.

Лий се засмя. Дочух потракването на леда в чашите и след миг тя се появи.

— Благодаря — казах и взех поднесената ми напитка.

— Аз трябва да ти благодаря — промълви Лий и потъмнелите й очи се втренчиха в мен. — Слава Богу, че те има, мога да разчитам единствено на теб. Ако трябваше сама да се справя с това, щях да… Просто не знам какво щях да направя…

— Стегни се — прекъснах я. — Струва ми се, че преувеличаваш.

— Така ли мислиш? Чу ли за Дарнъл?

Кимнах.

— А за другия? За Дон Вандерберг?

Значи и тя свързваше двата случая. Отново кимнах и попитах:

— Лий, какво по-точно те безпокои в Кристин?

Тя дълго мълча. Питах се дали изобщо ще ми отговори, дали е в състояние да го стори. Забелязах, че се поколеба и се втренчи в чашата си, която стискаше с две ръце. Най-сетне прошепна:

— Струва ми се, че тя се опита да ме убие.

Очаквах всичко друго, но не и това. Изгледах я стреснато и попитах:

— Какво искаш да кажеш?

Тя заговори. Отначало колебливо, после — по-бързо, докато накрая думите й рукнаха като порой. Разказа ми историята, която вече знаете, затова няма да я повтарям.

Подчертавам, че се опитах да ви я предам точно както я чух от нея. Лий не преувеличаваше, когато твърдеше, че се страхува. Издаваха я пребледнялото й лице, заекването, начинът, по който непрекъснато разтриваше горната част на ръцете си, като че ли й беше студено, въпреки дебелия пуловер. Докато я слушах усетих, че се вцепенявам от страх.