Стивън Кинг - Кристин

Откъснатият капак започна да се регенерира от предното стъкло надолу — приличаше на шал, плетен от невидими куки; металът се появяваше — отначало бе синкав, после ставаше тъмночервен, сякаш се наливаше с кръв.

Пукнатините в предното стъкло започнаха да се сливат, след малко напълно изчезнаха и повърхността стана безупречно гладка. Постепенно се регенерираха и другите фарове, сега Кристин се движеше бързо и уверено в бурната нощ, светлините й прорязваха мрака. Милометърът й продължаваше да се върти обратно.

След четирийсет и пет минути тя се озова в Клетката си в гаража на покойния Уил Дарнъл. Вятърът стенеше сред колите в автомобилното гробище, които може би сънуваха кошмари и виждаха свои призраци, докато снегът се трупаше върху разкъсаните им седалки.

Петнайсетина минути преди да дойде Лий грабнах патериците и се завлякох до най-близкия до антрето стол, за да съм сигурен, че ще ме чуе, когато й извикам да влезе. После взех „Ескуайър“ и се опитах да прочета статията, озаглавена „Следващият Виетнам“, върху която имах да пиша домашно. Напразно се опитвах да се съсредоточа. Бях нервен и изплашен — навярно до голяма степен това се дължеше на огромната ми радост, че отново ще видя Лий.

Бях съвсем сам вкъщи. След обаждането й на Бъдни вечер издебнах татко насаме и го попитах дали е възможно на двайсет и шести следобед да заведе някъде мама и Илейн.

— Защо не? — съгласи се той.

— Благодаря, татко.

— Няма нищо. Но запомни, че си ми длъжник.

— Татко!

Той лукаво ми намигна.

— Нали знаеш — услуга за услуга. Усмихнах се.

— Много си готин, няма що!

— Направо съм цар — съгласи се той и тъй като не е вчерашен ме попита дали разговорът ми с Лий има нещо общо с Арни.

— Ами… — несигурно промълвих аз и се почувствах гузен, сякаш баща ми четеше мислите ми. — Лий действително беше гадже на Арни, но мисля, че се разделиха.

— Май му се струпаха доста неприятности, а?

— Не успях да спазя обещанието, дадено пред теб и да бъда негова сянка.

— Едва ли би могъл, след като прекара толкова време в болницата. Бъди спокоен, ще се погрижа майка ти и Ели да отсъстват във вторник следобед. Моля те само за едно — внимавай!

Дълго размишлявах върху последните му думи. Едва ли се безпокоеше, че ще се опитам да изнасиля Лий, след като все още бях частично гипсиран. Може би усещаше, че нещо не е наред, че има опасност да се забъркам в страхотна каша, след като приятелят ми от детинство се бе променил до неузнаваемост и при това беше освободен от затвора под гаранция.

Аз също съзнавах, че нещо не е наред и се страхувах до смърт. Либъртивилският „Кистоун“ не излизаше на Коледа, но трите питсбъргски телевизионни канала и независимите компании разгласиха случилото се с Уил Дарнъл и показаха ужасяващи кадри от къщата му. Стената откъм шосето беше унищожена — едва ли имаше по-точна дума. Изглеждаше така, сякаш някакъв побъркан нацист е преминал с танка си през нея. Тази сутрин на първа страница на местния вестник се появи огромно заглавие: „Престъпна ръка може би е причинила смъртта на заподозрян в контрабанда мафиоз“. Отгоре на всичко поместваха и снимка на къщата с огромната дупка в стената. Подробностите за случилото се бяха на трета страница. Другото съобщение бе по-малко, тъй като Уил Дарнъл беше известна личност, при това „заподозрян от полицията мафиоз“, а Дон Вандерберг — някакъв хулиган, работещ на бензиностанция. Заглавието му гласеше: „Момче, обслужващо бензиностанцията прегазено на Бъдни вечер. Виновникът — избягал“. Следваше кратък текст, който завършваше с предположението на шефа на либъртивилската полиция, че избягалият шофьор е бил пиян, или дрогиран. Нито той, нито журналистите от „Кистоун“ свързваха двете произшествия, случили се на различни места по време на бушуващата буря, блокирала движението в Охайо и в Западна Пенсилвания. Но аз моментално и против волята си видях връзката помежду им. Освен това тази сутрин няколко пъти забелязах въпросителния поглед на баща ми. Имах чувството, че изгаря от желание да ме попита нешо — Бог знае какво щях да му отговоря: в сравнение с подозренията ми смъртта на Уил Дарнъл не беше толкова страшна. Но татко явно размисли и не ми зададе неудобни въпроси. Честно казано, изпитах огромно облекчение.