Стивън Кинг - Кристин

След дълги размишления реши, че единствено Кънингам знае повече от необходимото, защото бе по-различен от останалите — като че разбираше всичко по интуиция. Не приличаше на връстниците си, които само се перчеха и се наливаха с алкохол. Странно, но Дарнъл изпитваше почти бащинско чувство към Арни, въпреки че без колебание би го изхвърлил, ако започнеше да си пъха носа където не трябва. „Да, не бих се поколебал“ — помисли си той, като че се оправдаваше пред себе си.

Загледа се в телевизора — филмът (чернобяло, надраскано копие) свършваше: Скрудж беше отишъл у семейство Крачит. Всички изглеждаха напълно откачени, но най-вече Скрудж. Очите му проблясваха маниакално, приличаше на някакъв клиент, който идваше в гаража преди двайсетина години. Наричаше се Евърет Дингъл. Един следобед се прибрал вкъщи и застрелял цялото си семейство.

Уил запали пура и си каза, че би дал мило и драго да прогони отвратителния вкус, предизвикан от респиратора. Напоследък дишането му беше по-затруднено от всякога. Проклети пури — определено му пречеха, но беше прекалено стар тепърва да се отучва.

Арни не беше проговорил — поне засега. Адвокатът му съобщи за арестуването на Хенри Бък. Последният беше шейсет и тригодишен и имаше внуци, би предал три пъти самия Христос срещу обещание да го освободят, или срещу условна присъда. Уил беше сигурен, че старецът ще „изпее“ всичко, което за щастие не беше много. Бък знаеше за бомбичките и за цигарите, но това бе само върхът на айсберга. Дарнъл се занимаваше и с контрабанда на алкохол, с продажба на крадени коли и на оръжие (включително няколко картечници, купени от откачени типове и от кръвожадни ловци, които искали „да проверят дали действително картечницата може да разкъса сърна“), както и на антики, изнесени от Нова Англия. През последните няколко години търгуваше и с кокаин. Едва сега осъзнаваше, че е било грешка. Колумбийците от Маями приличаха на отвратителни плъхове… Слава Богу, че не спипаха малкия с пратка кокаин.

Уил се страхуваше, че този път няма да му се размине — до голяма степен всичко зависеше от откачения хлапак и донякъде от шантавата му кола. Ситуацията бе много деликатна, също като къщичка от карти. Дарнъл се страхуваше да каже, или да предприеме нещо от страх да не сгреши. Освен това бе твърде възможно Кънингам да му се изсмее в лицето и да го нарече побъркан дъртак.

Стиснал пурата между зъбите си, шишкото стана и изгаси телевизора. Време е да си ляга, но преди това ще изпие един коняк. Въпреки умората си, напоследък заспиваше трудно.

Направи крачка към кухнята… и дочу клаксона отвън. Повелителното изсвирване заглуши дори воя на вятъра.

Дарнъл се вкамени и придърпа халата около огромния си търбух. Внезапно лицето му сякаш се подмлади — изглеждаше напрегнато и замислено.

Разнесоха се още три кратки, резки изсвирвания.

Уил извади пурата от устата си, обърна се и прекоси хола. Движеше се като в сън, обзе го чувство за нещо вече виждано; стори му се, че го заливат с вряла вода. Чувстваше странно примирение. Още преди да дръпне завесата и да погледне навън, знаеше, че това е Кристин. Страховете му се оправдаха — беше дошла да си уреди сметките с него, да му отмъсти.

Колата стоеше пред високия насип, направен от снегорините, и приличаше на призрак сред огромните парцали сняг. Мощните й фарове разпръскваха мрака. За миг на Уил му се стори, че зад волана й има някой, сетне забеляза, че е празна също както през онази нощ, когато я видя да се прибира в гаража. Уонк-уонк. Уонк-уонк. Все едно, че го викаше.

Сърцето му биеше лудо. Той пусна завесата и забърза към телефона. Ще се обади на Кънингам и ще му нареди да обуздае любимия си демон.

Изминал бе половината разстояние, когато моторът на колата изрева, все едно крещеше жена, която подозира измяна. Разнесе се силно скърцане. Уил се върна до прозореца и видя как Кристин се отдалечава на заден ход от високия снежен насип в края на алеята. Обсипаният със сняг капак беше леко огънат. Моторът отново форсира. Задните колела поднесоха в мекия сняг, после зацепиха. Колата се стрелна напред и отново се блъсна в насипа сред облак сняг, който вятърът разнесе както вентилатор разнася цигарен дим. „Никога не ще успее! — помисли си Уил. — Голямо чудо, ако премине насипа. Да не смята, че ще изляза навън да си поиграем!“

Задъхвайки се, той се върна до телефона, намери в указателя номера на семейство Кънингам и започна да го набира. Обърка цифрите, защото ръката му трепереше. Изруга, натисна вилката и отново започна да набира.