Стивън Кинг - Кристин

Отвън долетя ревът на двигателя. За трети път колата се вряза във високия насип. Вятърът нададе вой и сняг обсипа големия панорамен прозорец. Уил навлажни устните си с език и се опита да си поеме дъх. Чувстваше, че започва да се задушава.

Най-сетне успя да набере номера. Телефонът на другия край иззвъня веднъж, два, три пъти. Четири…

Моторът на Кристин изръмжа. Отново се разнесе приглушен звук, когато тя за пореден път блъсна насипа.

Шест иззвънявания… седем. У семейство Кънингам нямаше никого.

— По дяволите! — прошепна Уил и тресна слушалката.

Лицето му беше пребледняло, ноздрите му — разширени като на животно, надушило горски пожар. Захвърли на пода угасналата пура и забърза към прозореца, докато трескаво ровеше в джоба на халата си. Напипа помпичката и здраво я стисна, което го поуспокои.

Внезапно проблеснаха фарове, които почти го заслепиха. Той засенчи очи със свободната си ръка и видя как Кристин отново се врязва във снежния насип — малко по малко си проправяше път към алеята. Уил я наблюдаваше как се отдалечава на заден ход и от все сърце пожела на шосето да се появи снегорин и да помете дяволската кола.

Но вместо снегорин отново видя Кристин. Моторът й виеше, фаровете й осветяваха покритата със сняг морава. Засили се и се блъсна в насипа, разхвърча се сняг. Предницата й се повдигна и Уил си помисли, че ей-сега ще излезе на алеята. В този миг задницата й поднесе и тя отново се отдалечи на заден ход.

Дарнъл имаше чувството, че гърлото му вече не пропуска въздуха, от който се нуждаеха белите му дробове. Използва респиратора и си помисли, че трябва да извика полиция. Точно така! Полицаите ще дойдат и ще го избавят от плимута на Кънингам. Засега е в безопасност зад стените на дома си. Беше…

Кристин стремглаво се понесе напред, удари се в насипа и този път успя да го премине. Предницата й се върна и фаровете обляха със светлина къщата. След миг вече беше на алеята. Уил трескаво си помисли: „Няма страшно, не може да ми направи нищо.“

Колата не намали скорост, дори я увеличи, премина през двора и с рев се понесе към панорамния прозорец, до който стоеше Уил.

Задъхан, той отскочи назад и се спъна в креслото си. Кристин се вряза в стената. Прозорецът се счупи и отвън нахлу леден вятър. Счупени стъкла се разхвърчаха във всички посоки като смъртоносни стрели, през отвора влетяха снежинки и лудо затанцуваха над пода. За момент фаровете осветиха хола като мощни прожектори в телевизионно студио, сетне Кристин се отдалечи. Предната й броня се влачеше по земята, изкривеният й капак зееше, счупената решетка приличаше на разтегната в гримаса уста, пълна с остри никелирани зъби.

Паднал на колене, Уил се опитваше да си поеме дъх, гърдите му трескаво се повдигаха. Въпреки че съзнанието му бе замъглено от страх, той разбра, че само падането го бе спасило да бъде нарязан от разхвърчалите се стъкла. Изправи се на крака, коланът му се развърза и халатът се разтвори.

Силният вятър събори от масичката списанието „Телевизионен справочник“ и то полетя с разпилени страници към подножието на стълбата. Уил сграбчи телефона и завъртя нулата.

Кристин се понесе на заден ход към изравнения със земята насип. Сетне отново се стрелна към къщата и докато я приближаваше, изкривеният капак и огънатите ламарини започнаха да се изправят. Тя се вряза в дървената постройка точно под панорамния прозорец. Отново се разхвърчаха стъкла, дъските изстенаха. Первазът се пречупи и за миг предното стъкло на Кристин, напукано и замъглено, надникна през прозореца като огромно око на извънземно същество.

— Полиция! — изхърка в слушалката Уил. Проникващият през прозореца леден вятър развяваше халата му. Той забеляза, че стената под перваза е почти разбита и от нея като кости стърчат счупени летви. Невъзможно е Кристин да влезе при него, нали? Но защо е толкова сигурен?

— Извинете, сър, говорете по-високо — каза телефонистката. — Връзката е много лоша.

— Полиция — понечи да извика Уил, но този път от гърлото му не се изтръгна дори хъркане, само свистене.

Господи, задушаваше се, гърдите му бяха като заключен банков сейф. По дяволите, къде е помпичката?

— Сър? — колебливо повтори телефонистката. Ето я — паднала е на пода. Уил захвърли слушалката и сграбчи спасителния респиратор.

Кристин отново профуча по алеята и се вряза в къщата. Този път цялата стена рухна и във въздуха се разхвърчаха счупени летви. На Уил му се стори, че сънува кошмар. Внезапно смазаната предница на Кристин надниква в хола, тя беше вътре, долавяше се миризмата на изгорели газове и на загрят двигател.