Стивън Кинг - Кристин

Когато излезеше от богаташкия квартал, „Хайс Авеню“ минаваше през местност, където дърветата растяха много нагъсто; гората се простираше от двете страни на пътя в продължение на пет-шест километра. На върха на хълма шосето се разклоняваше в задънената „Стансън Роуд“, завършваща на възвишението, откъдето се разкриваше изглед към града и към автокиното.

От другата страна на хълма се намираше буржоазен квартал (също наречен „Хайс“), чиито построени преди петдесетина години къщи притежаваха старинно очарование. След този квартал започваха голи полета, а „Хайс Авеню“ вече се наричаше Окръжен път 2.

В десет и половина на Бъдни вечер някакъв плимут, модел ’58 се изкачваше по „Хайс Авеню“. Фаровете му прорязваха нощния мрак и гъстата снежна завеса. Местните жители биха се обзаложили, че никакво превозно средство (с изключение на джип с предно предаване) не би могло да се изкачи по „Хайс Авеню“ през тази нощ. Но Кристин уверено се движеше с шейсет километра в час, фаровете й проблясваха, чистачките й се движеха ритмично, никой не седеше зад волана й. В дълбокия сняг не се виждаха следи от други коли. На места следите от гумите на Кристин бяха дълбоки близо трийсет сантиметра. Силният вятър бързо ги запълваше със сняг. От време на време предният калник и капакът се врязваха във висока пряспа и мек сняг се разхвърчаваше във всички посоки.

Кристин отмина пресечката със „Стантън Роуд“, достигна върха на хълма и се спусна от другата му страна. Премина през гъстата гора, където в мрака се виждаше единствено бялата линия по средата на шосето, после край къщите от предградието. През прозорците им проблясваха светлини, тук-таме се виждаха красиви коледни елхи. В една от тези къщи млад мъж, предрешен като дядо Коледа, привърши раздаването на подаръците и се настани на дивана до съпругата си, за да вдигнат тост в чест на празника. Случайно погледна навън и забеляза фаровете на преминаваща кола. Обърна се към жена си и шеговито заяви:

— Ако този приятел е успял да изкачи хълма, навярно дяволът му помага…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — По-добре ми кажи какъв подарък ще получа от дядо Коледа.

Младият мъж отново се усмихна.

— Ще измисля нещо…

По-нататък, където пътят отново ставаше равен, Уил Дарнъл седеше в хола на двуетажната си сглобяема къща, която бе купил преди трийсет години. Над долнището на пижамата си носеше протъркан халат, под който огромният му търбух се очертаваше като футболна топка. Гледаше по телевизията последните кадри от „Коледна Песен“, когато Ебенизъм Скрудж се превръща в олицетворение на добротата и щедростта. Мислено „пресяваше“ фактите, подреждаше парченцата от мозайката, която ставаше все по-занимателна. След арестуването на Арни Дарнъл се беше състарил с десет години. Бе заявил пред онова ченге, че само след две седмици отново ще отвори гаража, но вече не беше толкова сигурен. Напоследък непрекъснато имаше чувството, че гърлото му е пълно с тиня от употребата на проклетия респиратор.

Мислено разбърка картончетата: Арни, Уелч, Репертън… Кристин…

— Момче! — извика от прозореца си Скрудж, по нощница и нощна шапчица, истинска карикатура на Духа на настоящата Коледа. — Знаеш ли дали са продали рекламния пуяк, дето виси на витрината на птицепродавеца?

— Какво? Оня, големият колкото мен? — попита момчето.

— Да, да — идиотски ухилен отговори Скрудж, сякаш вместо да го спасят, трите призрака го бяха накарали да полудее. — Да, големият колкото теб!

Арни, Уелч, Репертън… Льобей?

Понякога му се струваше, че не полицейският обиск го кара непрекъснато да се чувства сломен и изплашен. Причината не бе и в арестуването на главния му счетоводител, нито че данъчните служители бяха по петите му и този път не се шегуваха. Не заради тях беше започнал внимателно да оглежда улицата всеки път, преди да излезе навън; не заради главния прокурор се озърташе неспокойно, когато вечер се прибираше вкъщи.

Непрекъснато си припомняше онова, което бе видял (или което му се бе привидяло) през онази нощ, като се опитваше да си внуши, че всичко е плод на фантазията му.

За пръв път в живота си не се доверяваше на сетивата си. След известно време навярно ще си внуши, че е заспал и е сънувал всичко.

Не беше виждал Арни от освобождаването му под гаранция, нито му се беше обаждал по телефона. Отначало възнамеряваше да използва онова, което знаеше за Кристин, за запушване на устата на хлапака, ако му хрумнеше да проговори. Бог му е свидетел, че Арни може да го вкара в затвора, ако реши да „пропее“ пред ченгетата. Едва след поредицата от арести Дарнъл осъзна колко много знае Арни и започна да се самообвинява (само по себе си обезпокояващ факт, защото никога досега не бе подлагал на съмнения действията си). Питаше се дали всичките му „сътрудници“ знаят толкова много. Спомни си за Репертън и за подобните на него негодници, които беше използвал години наред. Възможно ли е да е бил толкова глупав и непредпазлив?