Стивън Кинг - Кристин

Лий завърши разказа си като описа как загубила съзнание, но миг преди това й се сторило, че индикаторите на таблото се превръщат в дебнещи очи. Засмя се нервно, сякаш се боеше да не й се подиграя, но мен изобщо не ми беше до смях. Досетих се за онова, което Джордж Льобей ми разказа, докато седяхме пред бунгалото му в хотел „Рейнбоу“. Спомних си историята на Роланд Льобей, Вероника и Рита и в главата ми сякаш проблясна мълния, осъзнах ужасяващата истина. Сърцето ми лудо се разтупка. Дори да исках, за нищо на света не бих могъл да се разсмея.

Лий ми съобщи и за ултиматума, който дала на Арни — тя, или колата, разказа ми за гневната му реакция. Сподели, че оттогава отказвала да излезе с него.

— После го арестуваха — продължи тя. — Непрекъснато ме измъчваше мисълта за случилото се с Бъди Репертън и другите момчета, с Мучи Уелч…

— А сега с Вандерберг и с Дарнъл — прекъснах я аз.

— Да. Но това не е всичко.

Тя отпи от чашата си, сетне я допълни с трепереща ръка… металическата кутийка потракваше в ръба.

— Когато ти се обадих на Бъдни вечер, родителите ми бяха отишли на гости при татковия шеф. Внезапно станах нервна, мислех си за… о, не си спомням вече…

— Напротив, спомняш си.

Лий притисна ръка към челото си и го разтърка, сякаш да прогони главоболието си.

— Прав си — мислех си за Кристин. Страхувах се, че обикаля из улиците и иска да причини зло на родителите ми. Едва сега разбирам, че на Бъдни вечер е била доста заета, за да се занимава с тях.

Тя внезапно стовари чашата си върху масата, което ме накара да подскоча, и възкликна:

— Питам се, защо непрекъснато говоря за нея като за живо същество?

През онази нощ в болницата бях разбрал какво ще се случи, ако започна да я утешавам Арни се изпречваше между нас, чувствах се гузен, защото бяхме израснали заедно, защото той беше най-добрият ми приятел.

Но сега беше по-различно.

Подпрях се на патериците, изкуцуках до канапето и се отпуснах до нея. Възглавниците изстенаха — все едно, че пуснах газове.

Майка ми държи кутия с хартиени кърпички в чекмеджето на масичката до дивана. Извадих една, погледнах лицето на Лий и измъкнах цял сноп. Подадох й ги и тя промърмори някакви благодарности. Прегърнах я и я притиснах към себе си, въпреки че изпитвах ужасни угризения на съвестта.

За миг тя се вцепени, сетне отпусна глава на рамото ми — продължаваше да трепери. Седяхме неподвижно, сякаш се страхувахме, че ще експлодираме. Часовникът върху полицата над камината глухо тиктакаше. През еркерните прозорци нахлуваше ярка светлина. До обяд на Коледа бурята премина. Когато погледнеше яркосиньото безоблачно небе, човек не би повярвал, че само преди няколко часа е бушувала снежна виелица; за нея напомняха единствено високите преспи, подобни на огромни праисторически животни.

Най-сетне се осмелих да наруша мълчанието:

— Спомена, че си усетила някаква миризма. Сигурна ли си?

— Напълно! — възкликна тя.

После се измъкна от прегръдката ми и се облегна назад. Отдръпнах ръката си с чувство на разочарование и на облекчение.

— Действително я усетих… Отвратителна смрад на нещо гнило. Защо питаш? И ти ли си я подушил?

Поклатих глава.

— Тогава какво знаеш за колата? Сигурна съм, че знаеш нещо, изражението ти ми го подсказва.

Замислих се и внезапно в съзнанието ми изплува илюстрация от учебник, изобразяваща делението на атома. Беше представено малко карикатурно, което е доста необикновено за учебната литература. Но както казваше един приятел, неведоми са пътищата на образователната система. Всъщност този приятел беше Арни. На карикатурата се виждаха два атома, които се носеха един към друг и накрая се сблъскаха. Вместо смачкани коли (и линейки, които прибират мъртвите и ранени неутрони) се получаваше верижна реакция и критична маса.

Помислих си, че не напразно съм си спомнил тази карикатура. Лий разполагаше с информация, която досега ми беше неизвестна, аз също й „бях отворил очите“. И в двата случая теориите ни се базираха на предположения, на някакво вътрешно чувство и все пак разполагахме с достатъчно факти, за да се изплашим не на шега. Питах се какво биха сторили полицаите, ако разполагаха с нашите сведения. Отговорът беше лесен — нищо. Можеше ли да изправиш пред съда призрак? Или кола?

— Денис? Денис, чуваш ли ме?

— Размишлявам, не забелязваш ли, че главата ми е пламнала?

— Какво знаеш? — настоя тя.

Сблъскване. Критична маса. Верижна реакция. Б-у-у-у-м!