Стивън Кинг - Кристин

Казах си: „Ако приемем, че подозренията ни са основателни, непременно трябва да направим нещо, да уведомим някого…“

Спомних си кошмарния си сън: Кристин е в гаража на Льобей, двигателят й форсира и затихва, фаровете й светват, дочува се изскърцване на гуми…

Взех ръцете на Лий в своите и промълвих:

— Ето какво знам: Арни купи Кристин от някакъв дядка на име Роланд Д. Льобей, който вече е покойник. Един ден, на връщане от работа я съгледахме пред бараката му и…

— И ти го правиш — прекъсна ме Лий.

— Какво?

— Говориш за колата като за жена.

Кимнах и без да изпускам ръцете й продължих:

— Да, съзнавам го и ми е трудно да отвикна. Бедата е там, че от пръв поглед Арни се влюби в Кристин, искам да кажа — в колата. Тогава не го осъзнах, но сега ми се струва, че Льобей изгаряше от желание Арни да я купи. Сигурен съм, че в краен случай щеше дори да му я подари. Имам чувството, че Арни моментално обикна Кристин, а Льобей позна дългоочакваната си жертва.

Лий издърпа ръцете си от моите и отново заразтрива раменете си.

— Арни казваше, че е платил…

— Точно така. И все още плаща, ако изобщо го има на този свят.

— Не те разбирам.

— След малко ще ти обясня. Първо ще ти разкажа подробностите. През петдесетте Льобей бил женен, имал и дъщеричка. Момиченцето умряло в колата. Задавило се от хамбургер и се задушило.

Лий пребледня като платно, за миг кожата й стана полупрозрачна като помътняло стъкло. Изплашено възкликнах:

— Лий? Добре ли си?

— Да — отвърна тя и от привидно спокойния й глас ме побиха тръпки.

Лицето й остана мъртвешки бледо, устните й се разтегнаха в гримаса, която трябваше да мине за усмивка.

— Нищо ми няма.

Тя се изправи.

— Къде е тоалетната?

— В дъното на коридора. Лий, изглеждаш ужасно.

— Ще повърна — заяви тя със същия равнодушен глас и тръгна към вратата.

Вървеше със залитане, като курдисана кукла, цялата й грация беше изчезнала. Бавно излезе от хола, но се затича, когато се озова в коридора. Дочух шумното отваряне на вратата на банята, сетне задавените звуци от повръщане. Отпуснах глава върху облегалката на дивана и закрих очите си с ръце.

Когато се върна, Лий все още беше бледа, но лицето и бе възвърнало малко от цвета си. Беше се измила — по страните й все още блестяха капчици вода.

— Извинявай — промълвих.

— Няма нищо. Просто… бе прекалено неочаквано.

Тя леко се усмихна, после се втренчи в мен.

— Денис, ще потвърдиш ли достоверността на онова, което току-що ми каза? Вярно ли е?

— Абсолютно. Има и още нещо, но се питам дали искаш да го чуеш.

— Не — отвърна тя. — Но все пак ми го кажи.

— По-добре да забравим цялата тази история — промълвих аз, въпреки че бях точно на обратното мнение.

Лий впери в мен изпълнените си със страдание очи.

— Смятам, че ще е по-добре… Че нямаме право да се отказваме. Хайде, кажи ми другото.

— Жената на Льобей се самоубила малко след смъртта на дъщеричката си.

— И колата…

— … е била замесена.

— По какъв начин?

— Лий…

— Как?

Разказах й всичко от игла до конец — не само за Вероника и за Рита, а и за самия Роланд Льобей, като цитирах по памет думите на брат му. Описах й безграничната му ярост, нерадостното му детство, когато съучениците му се подигравали заради дрехите му и смешната му прическа, постъпването му в армията, където всички били с еднакви униформи и прически, работата му като армейски автомеханик, непрекъснатите му оплаквания от лайнарите, особено срещу онези, които ремонтирали скъпите си коли на държавни разноски, Втората световна война и брат му Дру, загинал на фронта, купените на старо шевролет и хъдзън. И всичко това неизменно придружавано от неукротимия му гняв.

— Пак тази отвратителна дума — промълви Лий.

— Коя?

— Лайнари.

Тя я произнесе неохотно и несъзнателно сбърчи нос от отвращение.

— Арни също я използва.

— Знам.

Спогледахме се и този път тя сграбчи ръцете ми.

— Много си студена — промълвих и иронично си помислих: „Поредният бисер от репертоара на мъдрия Денис Гилдър!“.

— Да, имам чувството, че никога няма да се сгрея.

Копнеех да я прегърна, но не го направих. Срамувах се да го направя, Арни все още се изпречваше между нас. Но най-страшното бе, че с всеки изминал ден започвах да се убеждавам, че той е мъртъв… Мъртъв или обсебен от някакъв зъл дух.

— Какво още ти разказа брат му?

— Нищо, което да обясни сегашното състояние на Арни.

Изведнъж някаква мисъл изплува в съзнанието ми като въздушен мехур, който се носи към повърхността на водата. Джордж Льобей беше казал: „Беше вманиачен и обзет от непрекъснат гняв, но не бе чудовище… Или поне така ми се струва.“ Унесен в спомените си той се канеше да сподели още нещо, но внезапно осъзна, че разговаря с непознат пред някакъв безличен мотел. Питах се какво ли искаше да каже.