Стивън Кинг - Кристин

На другия ден Лий ми се обади по телефона. Обясни, че изпращали баща й в командировка в Лос Анджелис, а той предложил всички да заминат и за няколко дни да избягат от студа и от снега.

— Мама полудя от радост — обясни тя. — Не ми хрумна никаква правдоподобна причина, за да остана тук. Но ще отсъствам само десет дни и ще се върна на осми януари за първия учебен ден.

— Звучи прекрасно — отвърнах. — Пожелавам ти приятно прекарване.

— Мислиш ли, че не бива да заминавам?

— Ако не отидеш, ще те изпратя при психиатър.

— Денис?

— Какво?

Тя понижи глас.

— Моля те, пази се. Аз… Напоследък често мисля за теб.

След това побърза да затвори. Думите й ме изненадаха приятно, но се почувствах гузен спрямо Арни. Усещането за вина беше намаляло, но не бе изчезнало. Баща ми бе попитал дали се опитваме да помогнем на Арни. Аз също си задавах този въпрос. Може би прекалено много се интересувах от живота му, въпреки че ме беше предупредил да не го шпионирам. А междувременно се опитвах да му отнема момичето. Питах се, как би постъпил, ако разбере за това.

Главата ми се цепеше от мъчителните размишления; казах си, че Лий заминава точно навреме — поне щеше да е в безопасност.

В петък, на двайсет и девети декември позвъних в либъртивилската организация на ветераните-легионери и поисках да ме свържат със секретаря Ричард Макендлес. Научих името му от портиера, който ми даде и телефона му. Оказа се, че номерът е на единственият в Либъртивил магазин за „луксозни мебели“, собственост на Дейвид Емерсън. Помолиха ме да изчакам, сетне чух гласа на Макендлес — дълбок, дрезгав глас, явно принадлежащ на жилав старец, прехвърлил шейсетте. Имах чувството, че генерал Патон и ветеранът, с когото разговарях, са се били рамо до рамо в Германия, докато разгонвали като мухи вражеските куршуми.

— На телефона Макендлес.

— Добър ден, господине. Казвам се Денис Гилдър. През август миналата година вашата организация устрои погребение с военни почести на човек, на име Роланд Д. Льобей и…

— Приятел ли ви е покойникът?

— Не, далечен познат, но…

— В такъв случай онова, което ще ви кажа няма да ви обиди — изрече старецът с дрезгавия си глас. — Льобей беше най-големият мръсник, когото познавах и ако зависеше от мен, не бих си помръднал пръста да го погреба. Знаете ли, той напусна организацията ни през седемдесетте, в противен случай щяхме да го изхвърлим. Не познавам по-проклет човек от него.

— Нима?

— Точно така. Непрекъснато гледаше да се заяде и не пропускаше възможност да предизвика побой. Не ставаше за игра на покер, нито за пиене. Първо, не можеше да се конкурираме с него, освен това непрекъснато се зъбеше. Ама че противно и откачено копеле беше този Льобей. Всъщност, кой си ти, младежо?

Хрумна ми налудничавата мисъл да цитирам Емили Дикинсън: „Аз съм никой. Кой си ти?“, но вместо това обясних:

— Мой приятел купи колата на Льобей малко преди смъртта му…

— По дяволите! Да не би да е онзи плимут, модел 57?

— Същият, но моделът е петдесет и осма.

— Да, да — петдесет и седма, или петдесет и осма, боядисан в червено и бяло. Струва ми се, не обичаше нищо друго, освен тази кола. Отнасяше се с нея като с любима жена. Знаеш ли, заради нея той напусна Легиона.

— Така ли? Какво се случи?

— О, по дяволите! Беше толкова отдавна, момче. Чувствам, че започвам да ти досаждам, но побеснявам винаги, когато си спомня за този мръсник, Льобей. Все още имам белези по ръцете, които дължа на него. По време на Втората световна война чичо Сам отне три години от живота ми, за което получих само медал. Участвал съм в безброй сражения, бил съм се почти на всички скапани островчета в Южния Тихи океан. Заедно с още петдесет войника отбихме атаката на японските камикадзе на Гуадал-канал — представи си — два милиона шибани японци, които ни нападат с мечовете си, направени от кутии за кафе. Но се отървах без драскотина. Няколко куршума изсвириха покрай ушите ми. Точно преди да разпръснем япончугите, човекът до мен беше изкормен в името на японския император. Важното е, че по онова време само веднъж видях собствената си кръв и то когато се порязах при бръснене. Тогава… — Макендлес се засмя. — Мама му стара, ето че отново се раздрънках. Жена ми твърди, че някой ден ще си отворя прекалено широко устата и ще пропадна през нея. Как ти беше името?

— Денис Гилдър.

— Добре, Денис. Откровеност за откровеност — какво искаш?

— Ами… приятелят ми купи колата на Льобей и я поправи… Стегна я като за изложба…