Стивън Кинг - Кристин

— Домът на семейство Кънингам.

— Здравей, Реджина, обажда се Денис.

— Денис!

По гласа й познах, че е едновременно поласкана и изненадана. За миг ми напомни старата Реджина, която ни поднасяше сандвичи с фъстъчено масло и парченца шунка.

— Как си? Чухме, че най-сетне са те изписали от болницата.

— Добре съм. А вие как сте?

Настъпи мълчание, сетне тя промълви:

— Нали знаеш какво се случи…

— Проблемите са сериозни, права сте.

— Струва ми се, че това са проблеми, на които е трябвало да обърнем внимание много по-рано — прекъсна ме тя. — Навярно просто са се трупали в един ъгъл и са ни очаквали.

Изкашлях се смутено, но не казах нищо.

— Искаш ли да говориш с Арни?

— Ако е удобно…

Реджина отново замлъкна, после прошепна:

— Спомням си как едно време двамата притичвахте от нас до вашата къща, за да посрещнете Новата година и с двете семейства. Затова ли се обаждаш, Денис?

— Всъщност — да. Знам, че е детинско, но…

— Не си прав! — рязко ме прекъсна тя. — Разбери, сега Арни най-много се нуждае от приятел, от теб. Той спи в момента. Напоследък непрекъснато е сънлив и спи прекалено много. Освен това, не е… не е…

— Какво, Реджина?

— Не е кандидатствал в нито един колеж! — избухна тя и моментално понижи глас, сякаш се страхувай, че Арни ще я чуе. — В нито един, представяш ли си? Училищният съветник мистър Викърс ми го съобщи по телефона. Арни има отличен успех и може да влезе почти във всеки колеж — поне така се надявах преди тази… неприятност.

Гласът й се задави от сълзи, после тя успя да се овладее.

— Поговори с него, Денис. Ако можеш, прекарайте заедно Новогодишната нощ. Изпийте по една-две бири и се опитай да разбереш какво е намислил.

Гласът й пресекна. Чувствах, че иска да каже още нещо, но не се осмелява.

Казах си, че никога не съм харесвал старата Реджина — властна тиранка, която въртеше съпруга и сина си на малкия си пръст и ги принуждаваше да се съобразяват с нея.

Но още по-малко харесвах тази разплакана, объркана жена. Побързах да кажа:

— Моля те, Реджина, успокой се.

— Страхувам се да разговарям с него — промълви тя. — Майкъл също. Ако заговорим на неприятна за него тема, Арни моментално се нахвърля върху нас. Отначало такава тема беше колата, сега — колежът. Моля те, Денис, направи каквото можеш.

Тя отново замълча, после неочаквано изплю камъчето:

— Страхувам се да не го загубим.

— Реджина…

— Ще отида да го повикам — прекъсна ме тя и остави слушалката на масичката. Очакването ми се стори безкрайно. Притиснах с брадичка слушалката към рамото си и гневно ударих гипса, все още покриващ горната част на крака ми. С мъка преодолявах изкушението да затворя телефона и да забравя цялата история.

В този момент Арни взе слушалката и предпазливо изрече „Ало?“. Изведнъж в главата ми проблясна мисълта: „Това не е приятелят ми!“

— Арни?

— Да не би да е великият Денис Гилдър, човекът с голямата уста?

Стори ми се, че този път разпознах приятеля си, но все пак не бях абсолютно сигурен. Гласът му ми се стори загрубял — като че бе прегракнал от крещене. Изпитах странно чувство: все едно разговарях с непознат, който чудесно имитираше гласа на приятеля ми.

— Мери си думите, нахалнико! — шеговито възкликнах аз, но ме побиха тръпки.

— Знаеш ли — поверително прошепна Арни — лицето ти и задника ми си приличат като две капки вода.

— И аз го забелязах, но ми се струва, че е точно обратното.

За миг настъпи тишина — бяхме приключили с „любезностите“. Попитах го:

— Какво ще правиш довечера?

— Нищо особено. Нямам среща с момиче, нито съм канен на гости. А ти?

— О, ще взема Роузан и ще отидем на дискотека. Ако искаш ела с нас — ще ми държиш патериците, докато танцувам.

Арни пресилено се засмя, а аз продължих:

— Мисля да намина покрай вас. Ако искаш, ще посрещнем заедно Новата година, както в добрите стари времена.

— Добре.

По тона му разбрах, че идеята му допада, но все още не можех да се отърся от впечатлението, че разговарям е непознат човек.

— Ще гледаме Гай Ломбардо и ще изкараме чудесно.

Онемях, не знаех какво да кажа. След миг предпазливо изрекох:

— Гай Ломбардо отдавна е покойник, Арни. Може би имаш предвид Дик Кларк?

— Така ли? — Приятелят ми изглеждаше озадачен. — О, вярно. Но Дик Кларк се държи, нали?

— Да — отвърнах машинално.

Стори ми се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч. Внезапно дочух думите: „Няма по-хубава миризма на света, освен може би женската…“ Стиснах конвулсивно слушалката и едва се въздържах да не изкрещя. Не разговарях с Арни, а с мъртвия Роланд Д. Льобей.