Стивън Кинг - Кристин

Льобей скача в колата и я подкарва на заден ход. Всичко се развива в наша полза, защото той спира за момент, за да запали цигара. През това време ние сграбчихме колата и я повдигнахме така, че когато мръсникът настъпи газта, задните колела да се завъртят във въздуха. Нали разбираш?

— Да.

— Действително беше детински номер. Често го прилагахме след училищните забави, веднъж дори блокирахме колата на треньора Пъфър.

— Очакваше ни огромно разочарование — продължи старецът. — Льобей запали цигарата си и пусна радиото. Ето още нещо, което ни вбесяваше — проклетникът не слушаше друго, освен рокендрол, сякаш беше хлапак, не дъртак пред пенсия. Навярно е включил на първа скорост, но не съм сигурен, защото се навеждах, за да не ме види. Спомням си, че Сони Белерман се смееше и точно преди да се разиграе трагедията, ни прошепна: „Вдигнахте ли я?“ А пък аз му отвърнах: „Оная работа ти е вдигната, Белерман“. Знаеш ли, единствено той пострада сериозно, навярно заради халката на пръста си. Но се заклевам в най-святото си, че колелата бяха във въздуха, на десетина сантиметра от земята.

— Какво се случи? — попитах, въпреки че вече се досещах.

— Льобей „излетя“ както винаги — ето какво се случи. Все едно, че всичките колела бяха на земята. Разхвърча се чакъл, бронята се измъкна от ръцете ни, като одра ивици кожа. Безименният пръст на Сони Белерман почти бе откъснат — халката му се закачи в бронята и пръстът му изскочи от ставата като тапа от бутилка. Дочухме сатанинския смях на Льобей — имах чувството, че е знаел какво сме намислили. Може би е отишъл до тоалетната, погледнал е през прозореца и ни е видял да се крием зад ъгъла. С това се приключи членството му в местната легионерска организация. Изпратихме му предупредително писмо и той напусна. Ще ти кажа и още нещо, за да разбереш колко непредсказуеми са хората: след смъртта на Льобей не друг, а самият Сони Белерман предложи да го погребем както подобава. Обърна се и ни каза: „Вярно, че беше мръсник, но все пак сме се били заедно на фронта. Защо да не му устроим свястно погребение?“ Така и направихме. Не знам защо, но все си мисля, че Сони е по-добър християнин от мен.

— Може би не сте повдигнали задните колела — обадих се аз, докато размишлявах какво се бе случило с момчетата, които унищожиха Кристин през ноември. Те бяха загубили много повече, отколкото няколко ивици от кожата на ръцете си.

— Абсолютно съм сигурен, че бяха във въздуха. Казах, че ни обсипа чакъл, но се завъртяха предните колела. До ден днешен не мога да си го обясня. Направо е зловещо. Гери Барлоу, който беше един от четиримата герои, продължава да твърди, че по някакъв начин Льобей е успял да монтира в колата си предно предаване, но това е невъзможно, нали?

— Смятам, че изобщо не може да се направи.

— Аз също мисля така — съгласи се старецът, сетне възкликна: — Майчице, пропилях цялата си почивка в бърборене. Е, момче, трябва да приключваме — бързам да си налея още една чаша кафе. Ще ти изпратя адреса, сигурен съм, че го имаше.

— Благодаря, мистър Макендлес.

— Няма защо, Денис. Пази се.

— Употребявай го, но не злоупотребявай с него, а!

Старецът се разсмя:

— Точно така говорехме в армията.

После затвори телефона.

Бавно оставих слушалката и се замислих за колата която се движи дори със задните колела във въздуха. Спомних си думите на Макендлес: „Беше някак си зловещо.“ Бе повече от зловещо — старецът все още носеше белезите като доказателство. Това ме подсети за разказа на Джордж Льобей. Той също имаше белег, оставен му от брат му. С течение на времето белегът се бе удължил.

Телефонирах на Арни в навечерието на Нова година. Дълго мислих, преди да му се обадя и общо взето го сторих с голяма неохота, но чувствах, че непременно трябва да го видя. Сигурен бях, че бъдещите ми действия ще зависят от срещата ми с него. Освен това исках отново да огледам Кристин. По време на закуската престорено небрежно подпитах баща ми и той ми съобщи, че всички коли, останали в гаража на Дарнъл са фотографирани от полицията и върнати на собствениците им.

Реджина вдигна слушалката и произнесе: