Стивън Кинг - Кристин

— Значи мислиш, че те са го убили?

Приятелят ми се втренчи в мен.

— Разбира се. Те или италианската мафия. Кой друг?

Поклатих глава.

— Нямам представа.

— Е, да изпием още по една бира, после ще те закарам до вас. Отдавна не съм прекарвал толкова приятна вечер, повярвай ми.

Думите му прозвучаха искрено, но Арни никога не би се изразил толкова високопарно. Побързах да отвърна:

— Аз също.

Не ми се пиеше повече, но все пак приех предложената ми бира. Исках да отложа неизбежния момент, когато ще се кача в Кристин. Днес следобед смятах това за жизнено необходимо — казвах си, че трябва да усетя „атмосферата на колата“. Но сега идеята ми се струваше направо налудничава. Освен това съзнавах, че на всяка цена трябва да запазя в тайна чувствата си към Лий.

Хей, Кристин, умееш ли да четеш мисли?

Усетих как в гърлото ми напира лудешки смях и побързах да отпия от бирата си.

— Случай — обърнах се към Арни. — Ако искаш, ще се обадя на татко да ме вземе. Сигурно още не си е легнал…

— Няма проблеми — прекъсна ме той. — Не се безпокой, изобщо не съм пиян.

— Просто си казвах, че…

— Обзалагам се, че изгаряш от нетърпение отново да караш автомобил.

— Прав си.

— Няма нищо по-хубаво от това да седнеш зад волана на собствената си кола — заяви той и ми намигна като стар развратник. — С изключение на чукането, може би.

Дойде време да си тръгвам. Арни изгаси телевизора, а аз изкуцуках до кухнята с патериците и облякох старата си канадка. Напразно се надявах родителите му да се върнат и да отложа за момент предстоящото изпитание. Възможно е дори Майкъл да подуши, че синът му е пил и да предложи да ме закара у дома. С потръпване си спомних онзи далечен летен ден, когато за пръв път седнах зад волана на Кристин, докато Арни се пазареше със стария мръсник.

Приятелят ми извади две бири от хладилника и обясни, че са „за из път“. Питах се дали да му кажа, че ако го хванат да кара пиян, докато е освободен под гаранция, полицаите моментално ще го тикнат в затвора. Реших, че е по-добре да си държа езика зад зъбите. Излязохме навън.

Нощта бе ясна и мразовита, студът щипеше лицата ни. Снежните преспи от двете страни на алеята проблясваха, сякаш отгоре им бяха изсипани хиляди брилянти. Стъклата на Кристин бяха заскрежени. Безмълвно се втренчих в нея и си спомних думите на Арни: „Виновна е мафията. Италианската мафия, или колумбийците“. Звучеше мелодраматично, но напълно възможно, дори правдоподобно. Но мафиозите застрелват жертвите си, блъсват ги през прозореца, или ги удушават. Говореше се, че Ал Капоне очистил някакъв нещастник с бейзболна бухалка, пълна с олово. Но да убиеш някого като проникнеш в къщата му през разбитата стена бе пълно безумие.

„Навярно са били колумбийците. Арни спомена, че са откачени“. Но дори луд не би постъпил така.

Лъскавата повърхност на Кристин проблясваше под светлината, идваща от къщата и от звездите. Стреснато си помислих: „Ами ако тя убива всичките си врагове? Ако е разбрала, че ние с Лий я подозираме? И още по-страшно, ако е усетила, че се срещаме зад гърба на Арни?“

Гласът на приятелят ми ме стресна и ме изтръгна от неприятните ми размишления:

— Искаш ли да ти помогна да слезеш?

— Ще се справя със стъпалата, но може би ще се наложи да ме подкрепиш по пътеката.

— Дадено, приятел.

Слязох по стълбата, като се придържах с едната ръка, а с другата стисках патериците. Наместих ги под мишниците си, когато се озовах на пътеката, направих няколко крачки и се подхлъзнах. Тъпа болка проряза левия ми крак, който все още беше частично гипсиран. Арни побърза да ме подкрепи.

— Благодаря. — Гласът ми трепереше, но този път имах оправдание.

Приближихме се до Кристин и той ме попита дали мога да се кача сам, сетне я заобиколи. Хванах дръжката на вратата и ме обзе всепоглъщащо чувство на ужас и отвращение. Дълбоко в душата си осъзнах, че подозренията ми са напълно основателни. Все едно, че докосвах живо същество, някакъв заспал звяр. Стори ми се, че вместо стомана пръстите ми напипват топла кожа. Страхувах се, че ако стисна дръжката по-силно, звярът ще се пробуди с рев.

Звяр?

Но какъв?

Какво бе това? Зъл демон? Обикновена кола, превърнала се в убежище на призрак? Въплъщение на Льобей, адски, прокълнат дом за душата му? Нямах представа — знаех само, че се страхувам до смърт. Имах чувството, че не ще ми стигнат сили да приведа в изпълнение плана си.

— Хей, какво ти е? — обади се Арни. — Можеш ли да се качиш сам?