Стивън Кинг - Кристин

— Мога — отвърнах прегракнало и забих палец в бутона на дръжката. Отворих вратата, обърнах се с гръб към седалката и се стоварих върху нея, като изпънах напред левия си крак. Хванах го с две ръце и го наместих в колата, сякаш качвах някаква мебел. Сърцето ми биеше до пръсване. Дръпнах вратата и я затворих.

Арни завъртя ключа и въпреки студа моторът моментално забоботи, сякаш бе предварително загрят. Лъхна ме воня — имах чувството, че идва отвсякъде, но най-вече от тапицерията — отвратителна миризма на смърт и на разложение.

Питам се как да ви разкажа какво ми се случи през петнайсетте минути, докато пътувахме към дома ми. Страхувам се, че думите ми ще ви прозвучат като бълнуване на душевноболен. Едва ли ще съм обективен — дори сега, след толкова време — още ме побиват тръпки, чувствам, че ми прилошава. Няма как да различа действителното от въображаемото, обективното от субективното, истината от ужасяващите халюцинации. В едно съм сигурен — не бях пиян. Когато се качих в Кристин замаяната ми от бирата глава моментално се избистри. Онова, което последва, бе пътуване в царството на прокълнатите.

Първо, ние се върнахме във времето.

Отначало вместо Арни караше Льобей. Беше полуразложен и вонеше на гроб, през окапалата му плът стърчаха костите му. Металните копчета на униформата му бяха позеленели и разядени от влагата, изпод яката му изпълзяха и се загърчиха червейчета. Дочух тихо бръмчене — отначало си помислих, че има късо съединение. Едва по-късно ми хрумна, че може би е бръмчене на мухи, виещи се над разложеното му тяло. Знаех, че през зимата няма мухи и все пак…

Понякога ми се струваше, че не сме сами в колата. Веднъж хвърлих поглед в огледалцето и забелязах жена, подобна на восъчен манекен, която се взираше в мен с блестящите си стъклени очи на препарирано животно. Косата и беше подстригана според модата на петдесетте. Страните й бяха силно червени — спомних си, че отравянето с въглероден окис създава илюзия, че жертвата е жива и лицето й е поруменяло. След малко отново погледнах в огледалцето и ми се стори, че виждам някакво момиченце на задната седалка; лицето му беше почерняло от задушаването, очите му бяха изцъклени. Стиснах здраво клепачи и когато ги отворих вместо момиченцето видях Бъди Репертън и Ричи Трелони. По лицето, шията и по ризата на Бъди имаше засъхнала кръв, Ричи беше целият обгорен, но очите му изгледаха живи и внимателно ме наблюдаваха.

Бъди бавно повдигна ръка и ми подаде бутилка „Тексаски шофьор“.

Отново затворих очи. Повече не посмях да надникна в огледалцето.

Спомням си, че радиото предаваше само рокендрол: Дайън и „Белмонтс“, Ърни Киоу, „Роял Тийнс“, Боби Райдъл („О, Боби, о… всичко е тъй славно в нашето училище забавно…“)

Спомням си още как в един миг ми се стори, че от огледалцето виси червено-бял пластмасов зар, сетне ми се мярнаха чифт бебешки обущенца, накрая нямаше нищо.

Но най-добре си спомням как се вкопчих в спасителната си мисъл, че тези лица, подобно на миризмата на разлагаща се плът и на плесенясала тапицерия са само плод на въображението ми, подобно на виденията на пушач на опиум.

Чувствах се като натъпкан с наркотици. Зная, че разговарях с Арни, но не помня за какво. Отговарях на въпросите му, като се стараех гласът ми да звучи нормално. Тези петнайсетина минути ми се сториха часове.

Вече споменах, че не мога обективно да опиша това пътуване. Ако събитията са се подчинявали на някаква логика, то вече не я намирам. Пътуването в студената, безлунна нощ напомняше разходка по главния булевард на ада. Не си спомням всичко, но паметта ми е съхранила подробности, които искам да забравя. Когато се отдалечихме от дома на Арни, попаднахме в някакъв налудничав, нереален свят, където всички чудовища бяха истински.

Казах, че се върнахме във времето, но вече не съм толкова сигурен. Сегашните улици си бяха на мястото, но приличаха на рисунки върху прозрачна хартия, наложени върху отдавна минало време, което протягаше мъртвешките си ръце към нас, опитваше се да ни сграбчи и завинаги да ни погълне. Арни спираше на някое кръстовище, въпреки че беше с предимство, на други минаваше на червено, без дори да намали скоростта. На „Мейн Стрийт“ забелязах бижутерийния магазин на Шипстад и театър „Странд“, разрушени през хиляда деветстотин седемдесет и втора на чието място сега се издигаше Пенсилванската търговска банка.

Паркираните от двете страни на улицата коли (тук-таме, където имаше новогодишно тържество те бяха спрели по-нагъсто) без изключение бяха модели, произведени преди хиляда деветстотин и шейсета: дълги буици с прозорци като корабни люкове, „Де Сото Файърлайт“ с широка синя лента по цялата му дължина, додж „Лансъл“, модел ’57, няколко форда „Феърлейн“ с характерните стопове, подобни на огромни двоеточия, понтиаци от стария модел с цяла решетка, рамблъри, плакарди, няколко студебейкъра с аеродинамични линии и един супернов „Едсън“.