— Аз съм. — Хенри извърна поглед към кучето, което още стърчеше от шахтата, после отново се обърна към Джоунси. С безкрайна нежност отметна влажните кичури от челото му.
— Леле, братче, отне ти… — започна Джоунси, но гласът му затрепери. Затвори очи, съсредоточи се и отново го погледна — … отне ти цяла вечност да напазаруваш. Сети ли се да вземеш хляб?
— Да, ама загубих кренвиршите.
— Ама че гадория. — Джоунси с мъка си пое дъх. — Другият път аз ще отида.
— Цуни ме по ауспуха, братче — отсече Хенри, а приятелят му се усмихна… и мракът го погълна.
ЕПИЛОГ
ДЕНЯТ НА ТРУДА 62 62 В САЩ и Канада празник, който се отблелязва първия понеделник на м. септември. — Б.пр.
Вселената ли? Тя е мръсница.
Норман Маклийн
„Още едно лято си отиде“ — помисли си Хенри.
Не изпита тъга — беше хубаво лято, есента също обещаваше да бъде приятна. Тази година няма да ходят на лов, пък и несъмнено новите му приятели — военните — често ще го посещават (най-вече за да се уверят, че по кожата му не избива червена растителност), но все пак ще е хубава есен. Хладен въздух, слънчеви дни, дълги нощи.
Понякога в малките часове на нощта старият приятел — мракът — го навестяваше, но в подобни мигове Хенри сядаше с книга в кабинета и го чакаше да си отиде, което рано или късно се случваше. Понякога изгубеният сън се връща при теб следващата нощ и тогава е нежен като любовник. Рано или късно слънцето изгрява. Научил го бе след събитията през ноември.
Пиеше бира на верандата на лятната вила на Джоунси и Карла в Уеър, на шест километра от водохранилището Куобин. И от Източната улица, разбира се.
Ръката, която държеше кутията с бира, бе останала с три пръста. Другите два бяха измръзнали, когато той прекосяваше Просеката със старомодните ски, или докато бе влачил Джоунси до хъмъра. Миналата година му беше тръгнало да влачи хора по снега, но резултатите не бяха еднозначни.
Наблизо Карла приготвяше барбекю. Мъничкият Ноел пълзеше под масата за пикник и жизнерадостно размахваше препечена наденичка. Останалите три деца на Джоунси — на възраст между три и единайсет години — бяха във водата и шумно се плискаха. Навярно в Библейската повеля „Плодете се и се множете“ имаше известен смисъл, но на Хенри му се струваше, че Джоунси и Карло са се поувлекли.
Плъзгащата врата изтрополи. На верандата излезе Джоунси, който носеше кофа с изстудени бири. Не куцаше много — лекарят бе заявил, че този път ставата била отишла по дяволите, затова изцяло я подмени с тефлон и стомана. Добавил бе, че рано или късно щяло да се стигне до там, но ако Джоунси бил малко по-внимателен, щял да изкара поне още пет години. Оперираха го през февруари, малко след продължилата шест седмици „почивка“, която двамата с Хенри прекараха със служителите от военноморското разузнаване.
Военните предложеха подмяната на ставата да се извърши за сметка на чичо Сам, но Джоунси благодари и отказа под претекст, че не иска да лиши лекуващия го терапевт от удоволствието сам да извърши операцията, както и застрахователната компания от задължението за изплати сумата за лечението.
Дотогава вече им бе дошло до гуша от престоя в Уайоминг. Бяха настанени в разкошни апартаменти (ако човек привикне да живее под земята), храната беше първокласна (Джоунси наддаде пет килограма, а Хенри — десет) и им прожектираха само премиерни филми. Но атмосферата малко напомняше на онзи стар филм за доктор Стрейнджлъв. За Хенри тези шест седмици бяха неизмеримо по-неприятно отколкото за Джоунси, който страдаше най-вече от болките в строшената става. Спомените му за времето, когато съжителстваше в едно тяло с господин Сив, удивително бързо избледняха, сякаш всичко е било само сън.
За разлика от спомените на Хенри, които изпъкваха все по-ярко. Най-неприятни бяха онези от хамбара. Разпитващите се стараеха да бъдат много внимателни — сред тях имаше такива като Курц — но Хенри не можеше да се отърси от мисълта за Бил, Маршаи Дарън Чайлс с „камбоджанската пура“. Те често го навестяваха в сънищата му.
Постоянно му се присънваше и Оуен Ъндърхил.
— Подкрепления — обяви Джоунси и постави на пода кофата с бирите. Изпъшка и с кисела гримаса внимателно се настани на издънения люлеещ се стол до Хенри.
— Още една и край — отвърна Хенри. — След час потеглям за Портланд и не ми се ще да ми съставят акт за шофиране в нетрезво състояние.
— Остани да спиш у нас — предложи Джоунси, следейки с поглед Ноел. Малкият се бе проснал на тревата под масата за пикник и изглеждаше твърдо решен да натика остатъка от наденичката в пъпа си.
Читать дальше