— Защо не? Някои учени, и то гении като Стивън Джей Гулд 66 66 Роден 1941. Професор по палеонтология, биология и геология в Харвард, занимаващ се с теорията на еволюцията и значението на разнообразието в биологията; автор на редица научно-популярни книги и есета. — Б.пр.
, смятат, че съществуването на човешкия вид се дължи на далеч по-дълга и невероятна поредица от съвпадения.
— А ти така ли смяташ?
Хенри разпери ръце. Нямаше как да отговори на този въпрос, без да предизвика Бог, който през последните няколко месеца отново се бе промъкнал в живота му. Бе влязъл през задния вход през малките часове на дългите безсънни нощи. Но нужно ли е непременно да се прибягва до изпитаното средство deux ex machine , за да се даде отговор на този въпрос?
— Аз лично смятам, че Дудитс беше олицетворение на нас самите, Джоунси. L’enfant с’est moi… toi… tout le monde 67 67 Детето съм аз… ти… целият свят (фр.). — Б.пр.
. Взети заедно, ние представляваме Дудитс, и най-благородните ни помисли се изчерпват с това да не изпускаме от очи жълтата кутия за сандвичи и да се научим да си обуваме обувките правилно. Най-подлите ни намерения общо взето се свеждат до това да прецакаме някого при играта на крибидж, после да се престорим, че не проумяваме деянието си.
Джоунси изумено се втренчи в него:
— Теорията ти е равнозначна на прозрение… или е чиста лудост… не мога да преценя.
— Всъщност няма значение.
Джоунси размисли, после попита:
— Ако ние сме Дудитс, кой бди над нас? Кой ни тананика приспивна песен и ни милва, когато сме тъжни и изплашени?
— О, мисля, че Бог още не е вдигнал ръце от нас — отвърна Хенри и мигом съжали, задето се е изпуснал.
— Бог ли попречи на последната невестулка да проникне в шахта № 12? Защото ако беше паднала във водата…
— Разбира се, щеше да създаде големи проблеми. Години наред въпросът за унищожаването на Фенуй Парк щеше да бъде последната грижа на управата на Бостън. Но човешката раса нямаше да бъде заличена. Извънземните никога не се бяха сблъсквали със същества като нас. И господин Сив го знаеше. Докато беше под хипноза, ти каза, че…
— Не ми говори за тези записи! — Джоунси изслуша два и несъмнено това бе най-голямата грешка, която допусна по време на престоя си в Уайоминг. Като се слушаше как говори като господин Сив, как под влияние на хипнозата буквално се превръща в господин Сив — все едно чуваше зъл призрак. Понякога му се струваше, че единствен на земното кълбо наистина разбира какво означава да те изнасилят. Някои неща е най-добре завинаги да бъдат погребани в паметта.
— Извинявай — промълви Хенри.
Джоунси махна, сякаш да каже: „Няма нищо, всичко е наред“, но пребледня.
— Позволи ми още една забележка, преди да приключим тази тема. До известна степен ние сме биологичен вид , който живее в капан за сънища. Отблъскващо е, нали? Досущ шарлатанско трансцедентално философстване, но и за него няма термин. Някой ден може би ще намерим подходяща дума, но засега ще трябва да се задоволим с „капан за сънища“.
Той се извърна. И Джоунси стори същото, понамествайки а скута си спящия Ноел. Над входната врата бе окачен капан за сънища. Беше подарък от Хенри, а Джоунси веднага го окачи — като ревностен католик, който чуе ли се, че се навъртат вампири, веднага заковава разпятие над вратата на дома си.
— Може би наистина ти си привлякъл извънземните. Ние сме ги привлекли. Както цветята се обръщат към слънцето или металните стружки са привлечени от магнита. Невъзможно е да отговорим със сигурност, тъй като бирумът е твърде различен от нас.
— Ще се върнат ли?
— Разбира се. Тези или някои други. — Хенри вдигна поглед към синьото небе, типично за дните в края на лятото. В далечината над водохранилището Куобин орел нададе проницателен писък. — Бъди сигурен, че ще се върнат. Но няма да е днес.
— Момчета! Обядът е готов! — извика Карла.
Хенри пое Ноел от Джоунси. За миг дланите, погледите и милите им се срещнаха — за миг видяха Дирята. Хенри се усмихна. Джоунси също. Слязоха по стълбите и прекосиха ливадата рамо до рамо — Джоунси понакуцваше, Хенри притискаше в прегръдките си спящото детенце. Мракът ги бе напуснал, тъмнееха само сенките им върху тревата.
Ловъл, Мейн
29 май 2000 г.
Никога не съм бил толкова благодарен заради писателската си дарба, както по време на работата си върху „Капан за сънища“ (м. ноември 1999 — [???]мл май 2000 г.). през тези шест и половина месеца изтърпях голямо физическо страдание, а книгата донякъде ме разсейваше. Читателят ще забележи, че тук-там физическата болка се е промъкнала в историята, но най-ясно помня неизказаното облекчение, подобно на онова, което изпитваме след ярките сънища.
Читать дальше