— Прекрасна перспектива, няма що! Твоите хлапета да ми надуват главата до среднощ, че и след това. Алтернативата е да наваксам с филмите на Марио Бава 63 63 Италиански режисьор (1914–1980), автор на филми на ужасите, характерни със специалните си ефекти. — Б.пр.
.
— Не бой се, вече почти не гледам филми на ужасите. За днес се планира вечер на Кевин Костнър, която ще се открие с „Бодигард“.
— Нали уж не гледаш филми на ужасите?
— Голям си умник. — Джоунси сви рамене и се ухили. — Твоя воля, господине.
— Наздраве за отсъстващите приятели — вдигна бирата Хенри.
— За отсъстващите приятели.
Чукнаха бирените кутии и отпиха.
— Как е Робърта?
— Справя се отлично — усмихна се Хенри. — На погребението изглеждаше така, сякаш няма да я бъде, но…
Джоунси кимна. На погребението на Дудитс през цялото време придържаха Робърта от двете страни, защото едвам се държеше на крака.
— … но сега се е взела в ръце. Наумила си е да отвори магазин за произведения на художествени занаяти. Чудесна идея. След смъртта на Алфи целият й живот се въртеше около Дудитс.
— Нашият също.
— Така си беше.
— Никога няма да си простя, че го бяхме изоставили. Егати, бил е болен от левкемия, а ние дори не знаехме .
— Разбира се, че знаехме.
Джоунси погледна изпод вежди.
— Хенри, как искаш кюфтето? — извика Карла.
— Препечено! — изкрещя й той в отговор.
— Разбира се, сир. Моля те, бъди готин и вземи малкия и го занеси на верандата.
Хенри слезе по стълбите, измъкна Ноел изпод масата и го занесе на верандата.
— Ени! — радостно закрещя Ноел. Беше на осемнайсет месеца.
Хенри застина, сякаш ледена тръпка пропълзя по гърба му. Все едно видя призрак.
— Яс хана, Ени! Яс хана ! — Ноел го перна по носа с наденичката, за да подчертае мисълта си.
— Не, благодаря, ще си изчакам кюфтето — отвърна Хенри и отново закрачи.
— Не яс мо хана?
— Ени яс неговата си хана, сладурчо. Но тази гадост май ще трябва да ти я взема. Ще ти дам друга, не бой се.
Издърпа наденичката от ръката на малкия, тропоса го на баща му и отново се настани на мястото си. Докато Джоунси извади горчицата и кетчупа от пъпчето на сина си, Ноел се унесе.
— Какво искаш да кажеш с „Разбира се, че знаехме“?
— Не се прави на ударен! Ние го изоставихме или най-малкото се опитахме да го сторим, но мислиш ли, че той ни е забравил? Нима наистина го вярваш след всичко, което се случи?
Джоунси колебливо поклати глава.
— Вярно, пораснахме и поехме по различни пътища, но онази история с Ричи Гренадо ни въздействаше както случката с подноса на Рейплоу не даваше покой на Оуен Ъндърхил.
Джоунси прекрасно знаеше за какво става въпрос — в Уайоминг разполагаха с достатъчно време да си разкажат всичко от игла до конец.
— Навремето четох стихотворение за човек, който се опитал да избяга от Господ — „Небесната хрътка“ 64 64 Стихотворение от английския поет Франсис Томпсън (1859–1907). — Б.пр.
. Дудитс не беше Господ — опазил Бог — но той беше нашата хрътка. Тичахме с всички сили и колкото е възможно по-надалеч, но…
— Но не успяхмме да избягаме от нашия капан за сънища. Никой от нас не успя. После дойдоха онези. Бирумът. Глупави космически спори в междупланетен кораб, създаден от друга раса. И това ли е всичко?
— Не мисля, че някога ще узнаем. Миналата есен отговор получи само един въпрос. От векове хората се взират в звездите и си задават въпроса: „Сами ли сме във вселената?“. Е, вече знаем, че не сме сами. Което си е голяма работа. Джеритсън… помниш ли го?
Джоунси кимна. Разбира се, че си спомня Тери Джеритсън. Психологът от военноморските сили, който ръководеше екипа в Уайоминг, и се шегуваше, че чичо Сам все ще намери да го прати на такова място, където най-близкият водоем е блатото на Ларс Килборн. Джеритсън и Хенри доста се сближиха (бяха колеги — психолози), ала не се сприятелиха, защото ситуацията не го позволяваше. Наистина Джоунси и Хенри получиха добър прием в Уайоминг, но все пак не бяха отишли там на гости.
— Отначало Джеритсън смяташе, че отговор са получили два въпроса, а именно, че не сме сами във вселената и не сме единствените интелигенти същества в Космоса. Доста се потрудих да го убеждавам, че втората постановка се гради върху погрешна логика. Мой не успях да го разубедя напълно, но поне посях семето на съмнението. Каквито и да са бирумите, със сигурност не са създатели на космически кораби, а расата, която ги е построила, може би вече не съществува. Дори може би се е превърнала в бурим.
Читать дальше