Октавия Бътлър: Ритуали на съзряването

Водещ редактор на поредицата Андрей Велков

Octavia E. Butler

Adulthood Rites /Xenogenesis Trilogy – Book 2/

Copyright © 1988 by Octavia Е. Butler

All rights reserved

с/о литературна агенция „Anthea Rights“ – Sofia

© Владимир Полеганов, превод

© Росен Дуков, художник на корицата

ИК „Колибри“, 2014

ISBN 978-619-150-244-8

За автора

Октавия Естел Бътлър, често наричана „голямата дама на научната

фантастика“, е родена в Пасадена, Калифорния на 22 юни 1947 г. В края на

60-те учи в Калифорнийския университет и посещава програма за творческо

писане, водена от писателя Харлан Елисън. Първият й разказ е публикуван в

антологията за научна фантастика „Клариън“ през 1971 г. Първият й роман

„Patternmaster“ от поредицата „Patternist“ излиза през 1976 г. След

публикацията и успеха на „Родство“ през 1979 г. Бътлър се отдава изцяло

на писането. Печели наградата „Хюго“ през 1984 г. за разказа „Звуци“, а

през 1985 г. новелата „Блъдчайлд“ печели освен „Хюго“, наградата

„Небула“, наградата „Локус“ и наградата за най-добра научна фантастика на

„Сайънс Фикшън Кроникъл“. Сред останалите книги на Октавия Бътлър се

нареждат трилогията „Ксеногенезис, Притча за Сеяча“, финалист за

наградата „Небула“ и сред десетте най-добри книги на „Ню Йорк Таймс“ за

1993 г. Продължението на романа – „Притча за Талантите“, печели „Небула“

през 1998 г. Октавия Бътлър умира в резултат на нелеп инцидент на 24-ти

февруари 2006 г. на 58-годишна възраст.

Спомняше си много от престоя в утробата.

Докато беше там, започна да улавя звуци и вкусове. Не му говореха нищо,

но ги запомни. Когато се появяваха отново, той ги забелязваше.

Когато нещо го докосваше, той знаеше, че е ново – ново преживяване.

Докосването беше стряскащо в началото, след това – успокояващо.

Проникваше в плътта му без болка и му носеше покой. Когато то се

оттегляше, той се чувстваше изоставен, сам за първи път. Когато се

връщаше, той бе доволен: още едно ново усещане. След като беше изпитал

няколко от тези оттегляния и завръщания, той научи очакването.

Болката не научи, докато не дойде времето да се роди.

Можеше да усети и вкуси промените, случващи се около него – бавното

завъртане на тялото му, след това внезапния тласък, натискът първо около

главата, после по протежение на цялото му тяло. Изпитваше тъпа, далечна

болка.

И все пак не се страхуваше. Промените бяха правилни. Беше им времето.

Тялото му беше готово. Носеше се напред, избутвано от равномерен пулс, а

от време на време докосването на познатия му спътник го успокояваше.

Имаше светлина!

В началото зрението беше пламък от шок и болка. Той не можеше да избяга

от светлината. Тя стана по-ярка и по-болезнена, достигна максимума си,

когато натискът изчезна. Нито една част от тялото му не беше свободна от

острия суров блясък. По-късно щеше да си спомня за него като за горещина,

изгаряне.

Внезапно то изстина.

Нещо заглуши светлината. Той можеше да вижда, но вече гледането не беше

болезнено. Разтриваха тялото му нежно, докато той лежеше потопен в нещо

меко и успокояващо. Не му хареса търкането. То караше светлината да се

отдръпва и изчезва, а след това внезапно да става отново видима. Но това,

което го докосваше и държеше, беше познатото присъствие. Беше до него и

му помагаше да издържи на разтриването без страх.

Беше увит в нещо, което го докосваше навсякъде, освен по лицето. Не му

харесваше това, колко много тежеше, но поне пречеше на светлината и не го

нараняваше.

Нещо докосна лицето му от едната страна и той се обърна с отворена уста,

за да го поеме. Тялото му знаеше какво да прави. Той всмука и бе награден

с храна и с вкуса на плът, позната му като неговата собствена. За