Октавия Батлер: Ритуали на съзряването

Спомняше си много от престоя в утробата.

Докато беше там, започна да улавя звуци и вкусове. Не му говореха нищо, но ги запомни. Когато се появяваха отново, той ги забелязваше.

Когато нещо го докосваше, той знаеше, че е ново — ново преживяване. Докосването беше стряскащо в началото, след това — успокояващо. Проникваше в плътта му без болка и му носеше покой. Когато то се оттегляше, той се чувстваше изоставен, сам за първи път. Когато се връщаше, той бе доволен: още едно ново усещане. След като беше изпитал няколко от тези оттегляния и завръщания, той научи очакването.

Болката не научи, докато не дойде времето да се роди.

Можеше да усети и вкуси промените, случващи се около него — бавното завъртане на тялото му, след това внезапния тласък, натискът първо около главата, после по протежение на цялото му тяло. Изпитваше тъпа, далечна болка.

И все пак не се страхуваше. Промените бяха правилни. Беше им времето. Тялото му беше готово. Носеше се напред, избутвано от равномерен пулс, а от време на време докосването на познатия му спътник го успокояваше.

Имаше светлина!

В началото зрението беше пламък от шок и болка. Той не можеше да избяга от светлината. Тя стана по-ярка и по-болезнена, достигна максимума си, когато натискът изчезна. Нито една част от тялото му не беше свободна от острия суров блясък. По-късно щеше да си спомня за него като за горещина, изгаряне.

Внезапно то изстина.

Нещо заглуши светлината. Той можеше да вижда, но вече гледането не беше болезнено. Разтриваха тялото му нежно, докато той лежеше потопен в нещо меко и успокояващо. Не му хареса търкането. То караше светлината да се отдръпва и изчезва, а след това внезапно да става отново видима. Но това, което го докосваше и държеше, беше познатото присъствие. Беше до него и му помагаше да издържи на разтриването без страх.

Беше увит в нещо, което го докосваше навсякъде, освен по лицето. Не му харесваше това, колко много тежеше, но поне пречеше на светлината и не го нараняваше.

Нещо докосна лицето му от едната страна и той се обърна с отворена уста, за да го поеме. Тялото му знаеше какво да прави. Той всмука и бе награден с храна и с вкуса на плът, позната му като неговата собствена. За известно време мислеше, че е неговата собствена. Беше с него, откакто се помнеше.

Чуваше гласове, можеше дори да отличи отделните звуци, макар че не разбираше нито един от тях. Те улавяха вниманието му, любопитството му. Щеше да си спомня и за тези също, когато станеше по-възрастен и способен да ги разбира. Но меките гласове му харесваха, нищо че не знаеше какво представляват.

— Красив е — каза един глас. — Изглежда напълно човешки.

— Някои от чертите му са чисто козметични, Лилит. Дори и сега сетивата му са много по-разпръснати по тялото му, отколкото твоите. Той е… по-малко човешки от дъщерите ти.

— Предполагах, че ще е. Знам, че твоите хора все още се притесняват от човешко-родени мъжки.

— Те бяха нерешен проблем. Мисля, че вече сме го разрешили.

— Но сетивата му са наред, нали?

— Разбира се.

— Предполагам, това е всичко, което мога да очаквам. — Въздишка. — Да ти благодаря ли за това, че си го направил да изглежда така… че си го направил достатъчно човешки, за да го обичам?… За известно време.

— Никога досега не си ми благодарила.

— … така е.

— И мисля, че продължаваш да ги обичаш дори след като са се променили.

— Те не са виновни за това, което са… това, в което са се превърнали. Сигурен ли си, че всичко друго е наред? Всички ли несъгласувани парченца от него съвпадат по възможно най-добрия начин?

— Нищо в него не е несъгласувано. Той е много здрав. Ще има дълъг живот и ще е достатъчно силен, за да издържи това, което трябва да издържи.

Той беше Акин.

Разни неща го докосваха, когато чуеше този звук. Даваха му утеха или храна, или пък го държаха и учеха. Даваха му разбиране тяло в тяло. Започна да възприема себе си като себе си — индивидуален, очертан, отделен от всички допири и миризми, всички вкусове, образи и звуци, които достигаха до него. Той беше Акин.

Въпреки това научи и че е част от хората, които го докосваха, че вътре в тях той може да открие фрагменти от себе си. Той беше себе си, но беше и онези, другите.

Бързо се научи да ги различава на вкус и допир. Отне му повече време да се научи да ги познава по образ и мирис, но вкусът и допирът бяха почти едно и също усещане за него. И двете му бяха познати от много отдавна.