Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

разбере, че му говори без думи. Докато растеше, той осъзна, че Никанж и

Дичаан също правеха така. Никанж го бе правило още преди раждането му, но

тогава той не бе разбрал. Ахажас беше достигнала до него и го беше

научила бързо. Посредством образите, които създаваше за него, той научи

за детето, което растеше в нея. Тя му показа негови образи и дори успя да

покаже самия него на бебето. То имаше няколко присъствия: всичките му

родители, освен Лилит. Имаше и него. Роднина.

Той знаеше, че ще бъде мъж, когато порасне. Разбираше мъжкото, женското и

оолои. И знаеше, че тъй като той ще бъде мъж, нероденото дете, което ще

започне живота си приличащо много по-малко на човек от него, в един

момент ще стане жена. В това имаше баланс, някаква естественост, които му

харесваха. Той трябва да има сестра, с която да израсне – сестра, но не и

оолои роднина. Защо? Чудеше се дали детето в Ахажас ще стане оолои, но

Ахажас и Никанж го увериха, че няма. И не пожелаха да му кажат откъде

знаят. Значи, тази роднина ще се превърне в сестра. Щяха да минат години,

преди да развие пола си, но той вече го мислеше като „нея“.

Дичаан обикновено го вземаше, след като Ахажас го е върнала на Лилит и

Лилит го е нахранила. Дичаан го учеше за непознатите.

Първо за по-големите му роднини, някои от тях родени от Ахажас и ставащи

все повече човеци, и някои родени от Лилит и ставащи все повече оанкали.

След това за децата на по-възрастните роднини и накрая, което беше

плашещо: хора, които не бяха роднини. Акин не можеше да разбере защо

някои от несвързаните приличаха повече на Лилит, отколкото Джоузеф. И

нито един от тях не беше като Джоузеф.

Дичаан прочете неизреченото объркване на Акин.

– Разликите, които откриваш между човеците – между групите човеци – са

резултат от изолация и кръвосмешение, мутация и адаптация към различните

среди на Земята – каза той, илюстрирайки всяка представа с няколко бързи

множествени образа. – Джоузеф и Лилит са родени в различни части на този

свят – родили са се в отдавна разделили се народи. Разбираш ли?

– Къде са хората на Джоузеф? – попита на глас Акин.

– Сега те имат села на югоизток. Наричат се китайци.

– Искам да ги видя.

– Ще ги видиш. Може да пътуваш до тях, когато порас-неш. – Дичаан не

обърна внимание на притока на фрустрация, идващ от Акин. – И един ден ще

те заведа при кораба. Тогава ще можеш да видиш и разликите между

оанкалите. – Той изпрати на Акин образ на кораба – необятна сфера,

изградена от огромни, все още растящи многостранни плочки, подобно на

черупка на костенурка. В действителност това беше външната черупка на

живо същество. – Там – каза Дичаан – ще видиш оанкали, които никога няма

да дойдат на Земята за обмен с човеците. Засега те се грижат за кораба по

начин, който изисква различна физическа форма.

Той изпрати на Акин образ, а Акин го оприличи на огромна гъсеница.

Акин излъчи бездумен въпрос.

– Говори на глас – каза му Дичаан.

– Дете ли е? – попита Акин, мислейки за промените, през които преминаваха

гъсениците.

– Не. Възрастно е. По-голямо е от мен.

– Може ли да говори?

– С образи, с тактилни, биоелектрически и биолуминесцентни сигнали, с

феромони и с жестове. Може да жестикулира с десет крайника наведнъж. Но

частите на гърлото и устата му не могат да произвеждат реч. И е глухо.

Налага му се да живее на места, където има страшно много шум. Родителите

на моите родители бяха в такава форма.

На Акин това му се струваше ужасно – оанкали, които са принудени да

живеят в грозна форма, която дори не им позволяваше да могат да чуват или

говорят.

– Това, което са те, е толкова естествено за тях, колкото и това, което

си ти, е за теб – каза му Дичаан. – И те са много по-близо до кораба,

отколкото ние можем да бъдем. Те са негови спътници и познават тялото му

по-добре, отколкото ти своето. Когато бях малко по-голям от теб, исках да

съм един от тях. Те ми позволиха да вкуся частица от връзката им с

кораба.

– Покажи ми.

– Не още. Това е много силно нещо. Ще ти покажа, когато пораснеш още

малко.

Всичко щеше да се случи, когато порасне. Трябва да чака! Трябва винаги да

чака. Акин престана да говори, ядосан. Не можеше да спре да чува и да си

спомня всичко, което Дичаан му каза, но щеше да може да говори отново с

Дичаан чак след дни.

И все пак Дичаан бе този, който започна да го оставя на грижите на по-