Октавия Бътлър - Ритуали на съзряването

са много по-разпръснати по тялото му, отколкото твоите. Той е... по-малко

човешки от дъщерите ти.

– Предполагах, че ще е. Знам, че твоите хора все още се притесняват от

човешко-родени мъжки.

– Те бяха нерешен проблем. Мисля, че вече сме го разрешили.

– Но сетивата му са наред, нали?

– Разбира се.

– Предполагам, това е всичко, което мога да очаквам. – Въздишка. – Да ти

благодаря ли за това, че си го направил да изглежда така... че си го

направил достатъчно човешки, за да го обичам?... За известно време.

– Никога досега не си ми благодарила.

– ...така е.

– И мисля, че продължаваш да ги обичаш дори след като са се променили.

– Те не са виновни за това, което са... това, в което са се превърнали.

Сигурен ли си, че всичко друго е наред? Всички ли несъгласувани парченца

от него съвпадат по възможно най-добрия начин?

– Нищо в него не е несъгласувано. Той е много здрав. Ще има дълъг живот и

ще е достатъчно силен, за да издържи това, което трябва да издържи.

Той беше Акин.

Разни неща го докосваха, когато чуеше този звук. Даваха му утеха или

храна, или пък го държаха и учеха. Даваха му разбиране тяло в тяло.

Започна да възприема себе си като себе си – индивидуален, очертан,

отделен от всички допири и миризми, всички вкусове, образи и звуци, които

достигаха до него. Той беше Акин.

Въпреки това научи и че е част от хората, които го докосваха, че вътре в

тях той може да открие фрагменти от себе си. Той беше себе си, но беше и

онези, другите.

Бързо се научи да ги различава на вкус и допир. Отне му повече време да

се научи да ги познава по образ и мирис, но вкусът и допирът бяха почти

едно и също усещане за него. И двете му бяха познати от много отдавна.

Още от раждането си усещаше разликите между гласовете, които чува. Сега

започна да свързва тези разлики с идентичности. Когато, дни след

раждането си, бе научил името си и как да го произнася на глас, другите

му казаха своите имена. Повтаряха ги, когато видеха, че имат вниманието

му. Оставяха го да гледа как устните им оформят думите. Той бързо разбра,

че всеки от тях може да бъде извикан с една или две групи звуци.

Никанж Ооан, Лилит Майка, Ахажас Тай, Дичаан Ишлиин, както и на онзи,

който никога не идваше при него, въпреки че Никанж го бе научило на

неговите допир, вкус и мирис. Лилит Майка му беше показала отпечатан

образ на този и той го бе сканирал с всичките си сетива: Джоузеф Баща.

Когато викаше Джоузеф Баща, при него идваше Никанж Ооан и го учеше, че

Джоузеф Баща е мъртъв. Мъртъв. Свършен. Заминал и няма да се върне. И все

пак той е бил част от Акин и Акин трябва да го познава така, както

познава всичките си живи родители.

Акин беше на два месеца, когато започна да съставя прости изречения. Не

можеше да се насити на това, да го държат и учат.

– По-бърз е от повечето ми момичета – отбеляза Лилит, докато го

притискаше към себе си и му даваше да пие.

Щеше да му е трудно да се учи от нейната гладка, безучастна кожа, ако не

му беше толкова позната, колкото неговата собствена – и със същата

повърхност. Никанж Ооан го учеше да използва езика си, най-малко видимият

му човешки орган, за да изучава Лилит, докато тя го храни. Вкусваше

плътта заедно с млякото ? в течение на множество хранения. Тя беше поток

от вкусове и тъкани – сладко мляко, солена кожа, гладка на едни места,

груба на други. Той се концентрира върху едно от гладките пространства,

съсредоточи цялото си внимание, за да го обследва и възприеме в

дълбочина, в детайл. Усети многото клетки на кожата ?, живите и мъртвите.

От нейната кожа научи какво е да си мъртъв. Мъртвият ? външен слой бе в

рязък контраст с онова, което долавяше от живата кожа под него. Езикът му

беше дълъг, чувствителен и променлив като сетивните пипала на Ахажас и

Дичаан. Той вмъкна едно от влакънцата му в живата плът на зърното ?.

Първия път когато беше направил това, я бе наранил, а болката го бе

достигнала, пътувайки по езика му. Болката беше толкова остра и шокираща,

че той се отдръпна, крещейки и плачейки. Отказваше всеки опит да бъде

успокоен, докато Никанж не му показа как да изследва, без да причинява

болка.

– Това – беше казала Лилит – приличаше много на убождане с гореща тъпа

игла.

– Няма да го прави повече – беше ? обещало Никанж.

Акин не го направи повече. Беше научил и един важен урок: той ще сподели