Стивън Кинг - Капан за сънища

„Довърши го“ — искаше да каже Ъндърхил. Фреди отново кимна. Телепатичните му способности като че ли все още не се бяха стопили напълно.

Оуен си отиваше. Чувстваше се уморен и замаян. Лека нощ, мили дами, лека нощ, Дейвид, лека нощ, Чет. Лека нощ, мили принце. Отпусна се на снега и сякаш потъна в най-мекото пухено легло на света. Приглушеният крясък на орела отново отекна в заснежения следобед. Хората бяха нахлули неговата територия и нарушили покоя му, но скоро щяха да си отидат. Отново ще остане сам сред пустошта около водохранилището.

„ Ние сме герои — помисли си Оуен. — Да пукна, ако не сме. Майната й на твоята шапка, Курц, ние сме г… “

Не чу последния изстрел.

Последваха още изстрели, после се възцари тишина. Хенри прегръщаше мъртвия си приятел от детинство и се питаше какво да прави сега. Вероятността да са се изтребили взаимно му се струваше съвсем незначителна. Вероятността добрите — грешка, добрият — да е застрелял лошите му се струваше още по-малка.

Първоначалният импулс, породен от горното му умозаключение, бе светкавично да слезе от джипа и да се скрие в гората. После погледна снега („Вече ще ми се повръща само като видя сняг“ — отбеляза мислено) и се отказа. Ако Курц или неговият човек се върне до половин час, следите още ще личат. Ще ги отведат право до скривалището му и ще бъде застрелян като бясно куче. Или невестулка.

„Ами вземи една пушка и ги застреляй, преди да са те убили.“

По-удачно хрумване. Не е Уайът Ърп, но умее да стреля точно. Стрелбата по хора доста се различава от стрелбата по сърни, да се досетиш за което не е нужно да си психиатър, но все пак при чиста огнева линия можеше да ги застреля почти без никакво колебание.

Посегна да отвори вратата, но чу как някой изненадано изруга, после тупване и изстрел. Съвсем наблизо. Предположи, че някой се е подхлъзнал, изтърсил се е по задник в снега, а оръжието му е гръмнало при удара. Може би дори сам се е гръмнал. Твърде смело ли е това предположение? Така всичко би се…

Не. Къде ти такова щастие. Чу се сумтене — падналият се изправи и отново закрачи в снега. На Хенри му оставаше една-единствена възможност. Легна отново на седалката, обви ръцете на Дудитс около врата си (доколкото можа) и се престори на умрял. Не вярваше инсценировката да проработи. Лошите ги бяха подминали на идване — очевидно, щом още диша — но сигурно са се претрепали от бързане. Сега обаче няма да се подведат по няколкото дупки от куршуми, натрошеното стъкло и кръвта от предсмъртните кръвоизливи на Дудитс.

Долови нечии меки стъпки в снега. Съдейки по звука, човекът беше сам. Вероятно прословутият Курц. Последният оцелял. Мракът се задава. Следобедна смърт. Мракът вече не му е приятел — нали само се преструва на умрял — но неотклонно приближава.

Хенри затвори очи… зачака…

Човекът отмина, без да забави ход.

Стратегическият план на Фреди Джонсън бе едновременно безкрайно практичен и максимално краткосрочен: искаше да обърне проклетия хъмър, без да забуксува в калта. При успех следващата му цел бе да прескочи благополучно рова насред Източната улица (където бе закъсало субаруто, което преследваше Оуен). Съумееше ли да се върне на шосето, шансът за оцеляване бе съвсем реален. Като отвори вратата на джипа на шефа и се настани зад волана, в съзнанието му за миг изплува мисълта за Голямата магистрала. Покрай междущатско шосе № 90 се простираха полята на безбрежния американски запад. Където има безброй места за криене.

Кто затвори вратата, застоялата миризма на газове, примесена с хладния дъх на етилов алкохол сякаш го зашлеви като плесница. Пърли! Тоя проклет Пърли! Във въодушевлението си съвсем беше забравил за този мизерник.

Обърна се, вдигна карабината, но… Пърли спеше непробудно. Защо да хаби куршуми? Може просто да го бутне вън на снега. Ако онзи пръдльо извади късмет, ще измръзне до смърт, без въобще да се събуди. Заедно с онова приятелче, дето му прави комп…

Но Пърли не спеше. Още по-малко непробудно. Дори не беше в кома. Пърли бе мъртъв. И някак се бе… смалил . Направо бе изсъхнал. Страните му бяха изпити, хлътнали, набръчкани. Очите му бяха заприличали на дълбоки кални ямки, сякаш очните ябълки зад тънкия воал на клепачите се бяха изтърколили в празната кофа, в която се бе превърнала главата му. Наклонил се бе към вратата, а единият му крак бе повдигнат, сякаш в предсмъртния си час се бе опитал да пусне една пръдня по терлици. Гащеризонът му беше потъмнял от кръв, а седалката отдолу бе мокра. Петното, което сякаш протягаше пръсти към Фреди, бе червено.