Стивън Кинг - Капан за сънища

Дудитс — отдалеч долита гласът на Хенри. — Дудитс си отива, Джоунси…

Сбогом. Може би Хенри искаше да се сбогува. Но не успя, защото и двамата изчезнаха.

На Джоунси му се зави свят, загуби ориентация за време и място. Предположи, че умира — сигурно убивайки господин Сив, бе умъртвил и себе си — сам падна в изкопания за другиго гроб, както се казваше в пословицата.

Към действителността го върна болката. Не в гърлото — бе преминала и той дишаше свободно, дори чуваше как хриптят гърдите му. Не, тази болка бе негова стара познайница. Болката в хълбока. Вкопчи се в него и го върна на земята. Осъзна, че коленичи на циментовия под, стиска животинска козина, а наблизо отеква нечовешко цвърчене. „ Това се случва наистина — помисли си. — Извън капана. “

Проклетото ужасяващо цвърчене!

Зърна съществото, наподобяващо невестулка. Бе надвиснало над отвора и се крепеше само на опашката си, която още не се бе измъкнала напълно от кучето. Джоунси се хвърли към него и сграбчи хлъзгавото, сбърчено туловище в мига, в който чудовището изскочи от гостоприемника си.

Политна назад, без да забелязва болката в хълбока, стиснал над главата си гърчещото си, скимтящо създание като змиеукротител, който държи боа над главата си. Създанието тракаше със зъби, мяташе се като обезумяло и се извиваше, опитвайки се да захапе китката му; вкопчи зъби в ръкава му и го раздра, отвътре се посипа почти безтегловен гъши пух.

Джоунси рязко се извърна и в рамката на прозореца, през който се бе промушил господин Сив, забеляза мъжки силует. Новодошлият бе зяпнал от учудване; носеше камуфлажна канадка и стискаше пушка.

Със сетни сили Джоунси хвърли гърчещата се невестулка. Чудовището прелетя около три метра, влажно тупна на посипания с листа под и мигновено запълзя обратно към шахтата. Тялото на кучето запушваше отвора, но не изцяло. Отстрани оставаше достатъчно място.

— Стреляй! — кресна Джоунси на човека с пушката. — За Бога, стреляй, преди да е паднало във водата!

Но онзи на прозореца не помръдваше.

Последната надежда за оцеляването на света бе зяпнала от изумление и не помръдваше.

Оуен просто не вярваше на очите си. Виждаше някакво червеникаво животно, подобно на уродлива невестулка без крака. Едно е да слушаш разкази за подобни страхотии, съвсем друго — да ги видиш с очите си. Гадината пълзеше към дупката в средата на помещението. Вдървяващите се лапи на кучето стърчаха нагоре, сякаш то се предаваше.

Мъжът — най-вероятно Джоунси — преносителят на заразата — му крещеше да убие създанието, но ръцете на Оуен отказваха да се подчинят, сякаш бяха от олово. Гадината се изплъзваше — след всички усилия онова, което се надяваха да предотвратят, заплашваше да се случи пред очите му. Сякаш се намираше в пъкъла.

Гадината продължи да пълзи към дупката, издавайки отвратително цвърчене, което сякаш се забиваше в мозъка на Оуен; в отчаянието си Джоунси тромаво се хвърли напред, опитвайки се, ако не да хване чудовището, поне да го отклони. Нямаше да успее. Кучето му пречеше.

Оуен отново заповяда на ръцете си да вдигнат пушката и да я насочат, но те пак не го послушаха. Оръжието сякаш се намираше в друга вселена. Господи, ще позволи на гадината да се изплъзне! Ще стои като истукан и ще я остави да се изплъзне. Бог да му е на помощ.

Бог да е на помощ на всички им.

Хенри се поизправи на задната седалка на джипа. Виеше му се свят, погледът му бе замъглен. Имаше нещо в косата. Вдигна ръка да го махне, не успявайки да се отърси от съня за болницата („Само дето не беше сън“ — поправи се мислено), но изпита пареща болка, която бързо го върна към някакво подобие на действителността. Беше стъкло. Косата му бе пълна със стъкълца. Седалката също бе посипана с блестящи отломки. Както и Дудитс.

— Дуд? — повика го, макар да бе сигурен, че е починал. Използвал бе сетните си сили, за да ги събере двамата с Джоунси в онази болнична стая.

Но приятелят му изстена. Отвори очи и в този миг съзнанието на Хенри напълно се проясни. Очите на Дудитс бяха още кървави окръжности — очите на сибила.

— Ууби! — извика той. Немощно вдигна ръце, сякаш насочваше пушка. — Ууби-Дуу! А сеаа имаее маоо рааоотаа!

В отговор на тези думи в гората отекнаха два пушечни изстрела. След кратка пауза последва трети.

— Дуд? — повика го Хенри. — Дудитс?

Дудитс го видя, макар очите му да бяха налети с кръв. Хенри по-скоро почувства погледът му — за миг дори сам се видя през очите на Дудитс, сякаш отразен във вълшебно огледало. Видя някогашният Хенри: хлапето, което гледаше света през очилата, вечно изхлузени на върна на носа му. Почувства любовта, която Дудитс изпитваше към него — простичка, безпретенциозна емоция без отсянка на съмнение, себелюбие, дори на благодарност. Притисна го в прегръдките си и като усети колко е олекнал, се просълзи.