Стивън Кинг - Неизживени спомени

— Коя е тя?

— Уилма Джърсик — намръщи се Розали. — Извинете ме… наистина трябва да настигна Нети. Не се сърдете, нервите й са много опънати.

— Разбирам — отвърна й той, изпрати я с поглед и прошепна: — На кого ли не са.

Кора Раск вече го тупаше по рамото.

— Колко искате за тази снимка на Краля? — попита тя.

Лийлънд Гонт я озари с ослепителната си усмивка и отвърна:

— Да видим… Колко мислите, че струва?

Новата търговска забележителност на Касъл Рок бе затворена вече близо два часа, когато Алън Пангборн се спусна бавно по Мейн Стрийт към сградата на Кметството, където се помещаваха кабинетът на шерифа и полицейският участък на Касъл Рок. Той седеше зад волана на единствената необозначена кола „Форд“-комби 1986. Семейната му кола. Чувстваше се унил и полупиян. Бе изпил само три бири, но го беше хванало.

Когато мина покрай „Неизживени спомени“, хвърли един поглед и подобно на Брайън Раск веднага одобри тъмнозелената тента, която се спускаше над улицата. Алън разбираше далеч по-малко от такива работи (никой от роднините му не работеше във фирмата на Дик Пери) но си помисли, че тентата наистина придава някаква класа на Мейн Стрийт, където повечето собственици на магазини просто слагаха изкуствени фасади и смятаха това за достатъчно. Все още не знаеше какво предлага новият магазин, но той му заприлича на някой от онези уютни френски ресторантчета, където човек води момичето на мечтите си, преди да го придума за леглото.

Но магазинът изхвръкна от главата му още щом го подмина. Той даде мигач две преки по-долу и зави по тясната уличка между ъгловатата тухлена сграда на Кметството и бялото здание на Комуналната служба. На входа на уличката имаше знак САМО ЗА СЛУЖЕБНИ АВТОМОБИЛИ.

Сградата на Кметството бе построена във формата на полегнало „Л“ и в ъгъла между двете крила имаше малък паркинг. На три от местата пишеше ШЕРИФ. Раздрънканото VW — костенурка на Норис Риджуик бе паркирано на едно от тях. Алън спря на съседното, угаси светлините и мотора и посегна към вратата.

Депресията, която още от Портланд кръжеше над главата като вълк около лагерен огън, изведнъж се стовари отгоре му. Той пусна дръжката и се опъна на седалката с надеждата, че ще му мине.

Беше прекарал деня в Областния съд в Портланд като свидетел на обвинението по четири дела. Областта включваше четири общини — Йорк, Къмбърленд, Оксфорд и Касъл, и от всички блюстители на реда, които служеха в тези райони, Алън Пангборн трябваше да пътува най-много. Тримата областни съдии правеха всичко възможно да насрочват делата си по едно и също време, за да може той да пътува само веднъж или два пъти месечно. Това му даваше възможност да прекарва известно време и в общината, която се бе заклел да защитава, а не само по пътищата между Касъл Рок и Портланд, но, от друга страна, след няколко дела се чувстваше като гимназист след матура. На всичкото отгоре пи и бира, но Хари Крос и Джордж Кромтън настояха да се видят и Алън не можеше да им откаже. Не че нямаше защо — няколко очевидно свързани обира бяха станали в районите им — но същинската причина бе тази, от която винаги тръгват всички беди: просто идеята му се стори добра.

А сега седеше зад волана на колата, която някога бе семейна, и сърбаше онова, което сам си бе надробил. Главата леко го наболяваше, гадеше му се, но депресията бе най-непоносима от всичко. Връщаше се отново и отново и всеки път ставаше все по-свирепа.

„Ехо! , викаше му от крепостта си вътре в главата му. Ето ме, Алън! Радвам се да те видя! Знаеш ли какво? Свърши още един тежък ден, а Ани и Тод пак са мъртви! Помниш ли онзи съботен следобед, когато Тод си разля шейка на предната седалка? Точно където сега е куфарчето ти. И ти му се скара. Не си го забравил, нали? А, забравил си! Нищо, Алън, аз съм тук, за да ти го припомня! Да ти го припомня!“

Той вдигна куфарчето си и погледна втренчено към седалката. Да, петното беше там и той наистина се бе скарал на Тод. Тод, защо си толкова несръчен!? Нещо такова, дреболия, но човек никога не би казал така на детето си, ако знае, че му остава по-малко от един месец живот.

Помисли си, че не в бирата е проблемът. А в колата, която така и не изчистиха като хората. Бе прекарал целия ден с духовете на жена си и невръстния си син.

Той се наведе, отвори жабката и посегна да си вземе книгата с цитатите — не се разделяше с нея дори когато беше на работа. Ръката му напипа нещо обло, което падна на пода с глухо тупване. Той остави книгата върху куфара си и се протегна да вземе онова, което беше съборил. После вдигна предмета на светлината и дълго се взира в него, усещайки познатата и непоносима болка от загубата, която отново се промъкваше в душата му. Артритът на Поли я удряше в ръцете, неговият поразяваше сърцето. Знае ли някой кое е по-тежко?