Стивън Кинг - Неизживени спомени

— Но Тод си разля шейка на тази предна седалка! — прокънтя отново гласът в главата му. — И беше жив, когато го направи, Алън! Беше жив! Ани също.

— Стига, за Бога! — въздъхна Алън и тръгна към сградата на участъка, но още не стигнал входа, спря и се навъси.

Паркиран точно отпред, толкова близо, че вратата можеше да се удари в него, ако я отвореха докрай, се мъдреше червен кадилак. Нямаше нужда да гледа номера на колата. Знаеше, че на него пише: КИЙТЪН 1. Той замислено прокара ръка по гладката повърхност на лъскавия автомобил и влезе в участъка.

Шийла Бригъм седеше в стъклената кабинка на дежурния, четеше „Пийпъл“ и се наливаше с „Йо-Хо“. Като се изключи Норис Риджуик, в полицейския участък на Касъл Рок не беше останала жива душа.

Норис седеше зад стара електрическа IBM и се потеше над доклада си с мъчителната задълбоченост, която само той можеше да отдава на писмената работа. Гледаше втренчено в машината, а после изведнъж се превиваше като ударен в стомаха и започваше да блъска по клавишите с оглушително настървение. Оставаше наведен колкото да прочете написаното и глухо простенваше. После идваше ред на щракането на коректорната лента, която поправяше някоя и друга грешка (Норис хабеше средно по една от тях на седмица), и творецът най-сетне се изправяше. След това настъпваше тежка пауза, а после цикълът се повтаряше Час-два по-късно Норис хвърляше готовия доклад във входящата кошница на Шийла, а веднъж-дваж седмично дори се случваше докладите му да са разбираеми.

Той вдигна глава и се усмихна на Алън, който прекоси тесния коридор между бюрата.

— Здрасти, шефе, как вървят работите?

— Две-три седмици няма да мислим за Портланд. Тук нещо?

— Ами! Нищо особено. Ей, Алън, знаеш ли, че очите ти са адски зачервени? Да не би да си пушил пак от оня скапан тютюн?

— Не, бе — отвърна мрачно той. — Отбих се на по чашка с двама колеги, а после трийсет мили се блещих срещу хорските дълги по пътя за насам. Имаш ли аспирин под ръка?

— Винаги. Нали ме знаеш.

В последното чекмедже на бюрото си Норис държеше своята лична аптека. Той порови вътре, извади огромен флакон с ароматизиран спазмолитик, вторачи се в етикета, поклати глава и продължи да рови. Най-накрая измъкна шишенце прост аспирин и му го подаде.

— Има една работа за теб — каза Алън и изтръска два аспирина в шепата си.

Заедно с тях от шишенцето се посипа бяла пепел и той изведнъж се замисли защо простият аспирин винаги се троши повече от марковия, а после — дали не полудява.

— О, Алън, имам още два формуляра да попълвам и…

— Спокойно — прекъсна го той и измъкна хартиена чашка от машината за вода. — Искам само да прекосиш стаята и да отвориш вратата, през която току-що влязох.

— К’во?

— Само не си забравяй кочана с квитанциите — допълни Алън и глътна аспирините.

Норис Риджуик веднага се притесни.

— Твоят е тук на масата, до куфарчето.

— Знам. И ще си остане там, поне тази вечер — отсече колегата му.

Норис дълго се взира в него и накрая попита:

— Бъстър?

— Бъстър — кимна Алън. — Пак е паркирал на мястото за инвалиди. Онзи ден го предупредих за последен път.

Главният градски съветник на Касъл Рок Данфърд Кийтън III беше „Бъстър“ за всички, които го познаваха, но… служителите в кметството, които имаха желание да останат на работа, внимаваха да му викат Дан или господин Кийтън, когато можеше да ги чуе. Само Алън, който бе избран с гласуване, смееше да го нарича Бъстър, но дори той си бе позволил да го направи само два пъти, и то в изблик на гняв. Всъщност това със сигурност щеше да се случи пак. Дан „Бъстър“ Кийтън беше човек, който много лесно можеше да вбеси Алън Пангборн.

— Стига, де! — възмути се Норис. — Ще го направиш ти, нали, Алън?

— Не мога. Другата седмица съветниците ще одобряват бюджета.

— Но той вече ме мрази — простена мъжът. — Сто на сто.

— Бъстър мрази всички, с изключение на жена си и майка си, макар за първата да не съм съвсем сигурен. Предупредих го поне десет пъти през последния месец да не паркира на единственото ни място за инвалиди и сега не смятам да плюя на думите си.

— Да, ама аз ще плюя на работата си. Това е направо подло, Алън!

— Спокойно. Ти иди му сложи квитанция на предното стъкло, пък той утре ще дойде при мен. Ще ми нареди да те уволня…

Норис въздъхна отчаяно.

— … и аз ще откажа. После ще ми каже да скъсам квитанцията, но ще откажа и това. А към обяд, когато вече ще се е разпенил от яд, ще склоня. Така като се явя на заседанието, той има да ми връща услуга.