Стивън Кинг - Неизживени спомени

— Госпожа, господин Гонт, макар че мъжът ми отдавна не е между живите.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Минаха цели четиринадесет години от тогава. Да, имам малка колекция от кристал. — Тя почти трепереше, като мишка при приближаването на котарак. — Не че съм в състояние да си позволя нещо толкова прекрасно… Наистина са великолепни. Винаги си мисля, че сигурно така изглеждат нещата в рая.

— Ще ви кажа нещо — купих много от тях. Не са толкова скъпи, колкото предполагате. А останалите са още по-красиви. Искате ли да наминете утре и да ги разгледате?

Тя отново подскочи като ужилена и отстъпи крачка назад, сякаш й бе предложил да намине на следващия де, за да й удари сто тояги.

— О, не мисля… Във вторник съм много заета… с Поли. Имаме много работа във вторник. Наистина.

— Сигурна ли сте, че не можете да отделите някоя минута? — взе да я уговаря той. — Поли ми каза, че вие сте направили кейка, който тя ми донесе тази сутрин.

— Хареса ли ви? — сковано попита Нети.

Гледаше го, сякаш очакваше той да каже: „Не, не ми хареса, Нети. Получих киселини от него, дори хвана разстройство и затова ще си получиш заслуженото. Що отведа отзад и ще се гавря с теб, докато завиеш от болка.“

— Беше прекрасен — каза спокойно той. — Напомня ми за сладкишите, които правеше майка ми… а това бе толкова отдавна.

Гонт напипа вярната струна. Нети силно бе обичала майка си въпреки шамарите, с които госпожата я налагаше след честите й забежки по забави и вечеринки.

— Благодаря — отвърна тя поуспокоена. — Много с радвам, че ви се е понравил. Но идеята бе изцяло на Пол Тя е най-милата жена в света.

— Да — съгласи се Гонт, — сега, след като я познавам, мога напълно да го потвърдя. — Той хвърли поглед към Розали Дрейк, но тя все още оглеждаше. — Мисля, че ви дължа нещичко…

— О, не! — възропта жената, отново притеснена. — Нищо не ми дължите. Нищичко, господин Гонт.

— Моля ви, елате пак. Виждам, че имате око за цветни кристал… тъкмо ще вземете и кутията на Поли.

— Амиии… предполагам, че бих могла да отскоча през почивката — отвърна, но сякаш сама не можеше да повярва на онова, което изрекоха устните й.

— Чудесно — каза той и бързо се отдалечи, преди тя да се разколебае отново.

После отиде при момчетата и ги попита как са. Те неуверено му показаха няколко броя от „Невероятна мощ“ и Мъжете „X“ и пет минути по-късно напуснаха магазина с почти всички комикси в ръцете и радостно недоумение по лицата.

Вратата едва се бе затворила след тях, когато звънчето отново издрънча. Кора Раск и Майра Ивънс прекрачиха прага. Те огледаха наоколо с очи пъргави и блестящи, като на катерички под леска, и веднага застанаха пред витрината със снимката на Елвис. Шушукайки въодушевено, двете се наведоха над стъклото и навириха задници, по два аршина всеки.

Гонт ги гледаше усмихнат.

Вратата отново се отвори. Новодошлата бе с размерите на Кора Раск, но Кора бе дебела, а тази жена изглеждаше силна, както би ви се сторил дървар с бирен търбух. На блузата й имаше голяма бяла значка. Червените букви на нея гласяха:

Лицето на жената бе сбрало цялата прелест на излъскан тиган. Косата й, невзрачно и безжизнено кафява, почти се скриваше от забрадка, завързана на възел под тлъстата й брада. Тя огледа вътрешността на магазина с малките си, вдлъбнати очи, които се стрелкаха тук-там като очите на каубой, който оглежда някой бар, преди да извади пищовите и да го направи на решето, и накрая влезе.

Жените, които сновяха покрай витрините, не обърнаха внимание на новодошлата, но Нети Коб я изгледа с невероятна смесица от ужас и омраза и се отдръпна от кристалите. Движението й привлече погледа на новодошлата. Тя я погледна с подчертано презрение и надменно извърна глава.

Миг по-късно Нети вече бе напуснала магазина. Господин Гонт проследи цялата тази сценка с особен интерес.

После отиде при Розали и каза:

— Страхувам се, че госпожа Коб си тръгна без вас.

— Защо? — стресна се тя и едва тогава забеляза жената с пропагандистката значка, закачена безпардонно между гърдите й.

Подпряла ръце на огромните си хълбоци, тя разглеждаше турския килим на стената със задълбочението на студент по изкуство пред велик шедьовър.

— О! — каза Розали. — Извинете ме, но наистина трябва да тръгвам.

— Не бих казал, че се обичат — отбеляза господин Гонт.

Жената се усмихна разсеяно.

Той отново погледна към клиентката със забрадката.