Стивън Кинг - Неизживени спомени

Всъщност в тях нямаше нищо зловещо, но те наистина бяха деформирани.

Някои жени в града си мислеха, че Поли се гордее с болестта си. Че защо иначе ще я демонстрира така открито? Но истината беше съвсем друга. Макар да не бе суетна, тя все пак проявяваше грижа за външния си вид и грозотата на ръцете й я притесняваше. Затова първата й работа бе да ги изложи на показ и всеки път през главата й минаваше една и съща мисъл: „Ето. Свърши се. Сега вече може да продължим нататък.“

Хората обикновено показваха известно смущение при този неин жест, но Гонт не го направи. Просто хвана лакътя й с ръка, която й се стори твърде силна, и се здрависа с него, вместо с дланта й. Подобен жест беше прекалено интимен за първа среща, но Поли не остана шокирана. Напротив, стори й се дружелюбен и дори забавен. И все пак се радваше, че е бил кратък. Допирът със сухите ръце на мъжа беше неприятен дори през лекия шлифер, с който бе облечена.

— Сигурно не ви е леко да въртите шивачница с тази болежка, госпожо Чалмърс. Как въобще се справяте?

Това бе въпрос, който много малко хора й бяха задавали и като се изключи Алън, тя не си спомняше някой да я е питал така направо.

— Шиех по осем часа на ден, докато беше възможно. Стисках зъби и така… Сега имам пет-шест момичета, които работят за мен през свободното си време, а аз гледам да се занимавам повече с кройките. Все пак от време на време и аз сядам на машината.

Това си беше чиста лъжа, но тя я изрече по-скоро за свое успокоение, отколкото за нещо друго.

— Много се радвам, че наминахте. Да ви кажа право изпитвам истинска сценична треска.

— Така ли? Защо?

Що се отнасяше до хората, прибързаните преценки съвсем не бяха в стила на Поли и тя се учуди, дори малко поуплаши, от това колко бързо и естествено се бе сближила с този мъж, когото виждаше за пръв път.

— Безпокоя се, че никой няма да влезе в магазина ми.

— Ще дойдат — успокои го тя. — На всички им се иска да разгледат стоката ви — никой не е наясно какво може да се продава в магазин, наречен „Неизживени спомени“. Но по-важното е, че искат да видят вас. Това е. В малко градче като Касъл Рок…

— … никой не иска да изглежда прекалено заинтригуван — довърши мисълта й той. — Знам, бил съм на такива места. Здравият ми разум непрекъснато ми повтаря, че това, което току-що казахте, е самата истина, но има някакъв вътрешен глас, който непрекъснато ми нашепва: „Няма да дойдат, Лийлънд. Никой няма да влезе, помни ми думата.“

Поли се разсмя и си спомни, че се бе чувствала по същия начин, когато откри шивачницата преди години.

— А това какво е? — попита Гонт и посочи към кутията.

— Кейк. И ако познавам този град поне наполовина, колкото си мисля, бъдете сигурен, че е единственият, който ще получите днес.

Той се усмихна, искрено развълнуван.

— Благодаря ви! Много ви благодаря, госпожо Чалмърс!

А тя, която винаги бе мразила да й говорят на малко име, която проявяваше съмнение към всеки, който си позволяваше да го прави, изведнъж се чу да казва:

— Тъй като ще бъдем съседи, викайте ми Поли.

Кейкът беше страхотен и Лийлънд Гонт се убеди в това с отварянето на капака. После покани Поли да остане да хапне едно парченце с него. Тя заскромничи, той настоя.

— Сигурно сте оставили някого в шивачницата, а при мен в близкия половин час едва ли ще се осмели да влезе някой. Освен това имам да питам хиляди неща за градчето.

Поли се съгласи. Мъжът изчезна зад завесата да вземе прибори и тя го чу да се качва по стълби.

„Вероятно живее горе — помисли се тя. — Поне засега.“

Докато го чакаше, разгледа наоколо.

Красивата табелка на стената до вратата, през която бе влязла, гласеше, че магазинът ще бъде отворен от десет сутринта до пет следобед в понеделник, сряда, петък и събота и затворен, освен „по уговорка“, във вторник и четвъртък, до края на пролетта.

„Тоест — помисли си Поли с усмивка, — докато не пристигнат шантавите туристи с пълните си портфейли.“

„Неизживени спомени“ е антикварен магазин, отсъди тя след първоначалния оглед. Първокласен антикварен магазин.

Но по-внимателното вглеждане в стоките, изложени по витрините, я убеди, че заключенията й са малко прибързани.

Експонатите, които бяха подредени в деня, когато Брайън се отби — друзата, полароида, снимката на Елвис Пресли и другите дреболии — все още бяха там, но към тях бяха добавени още тридесетина други. Малък килим, който сигурно струваше състояние, висеше на ослепително белите стени — беше турски и много стар. В една от витрините имаше колекция от оловни войничета, вероятно антики, но Поли знаеше, че и онези, които бяха излети преди седмица в Хонконг, също имаха старинен вид.