Дейвид Едингс - Пророчеството

— Не се самоизмъчвай, Поул — сгълча я Улф. — Въобще не ти приляга. Просто го махни.

— Какво има? — попита разтревожено Гарион.

— Не се безпокой, скъпи — отговори му леля Поул, хвана дясната му ръка и за миг я допря до белия кичур на челото си.

Той почувства, че го обзема вълнение, потъна в море от объркани представи, а после го разтърси звънтяща болка зад ушите. Главата му се замая и той щеше да падне на пода, ако леля Поул не го беше уловила.

— Кой е мургът? — попита тя и се взря в очите му.

— Казва се Ашарак — бързо отговори Гарион.

— От колко време го познаваш?

— Цял живот. Той идваше във фермата на Фалдор и ме наблюдаваше, когато бях малък.

— Това е достатъчно засега, Поул — рече господин Улф. — Първо го остави да отдъхне малко. Ще се погрижа това да не се случи втори път.

— Болно ли е момчето? — попита крал Чо-Хаг.

— Не точно болно, Чо-Хаг — отговори господин Улф. — Малко е трудно да ти обясня. Но сега всичко се изчисти.

— Искам да си отидеш в стаята, Гарион — помоли го леля Поул, като все още го държеше за раменете. — Можеш ли да стигнеш сам дотам?

— Добре съм — отвърна той, ала още се чувстваше малко замаян.

— Няма да се отбиваш от пътя си и няма да се впускаш в повече разходки за изследване на двореца — твърдо заяви тя.

— Да, госпожо.

— Когато се прибереш, си легни. Искам да си помислиш. Спомни си за всеки един от случаите, когато си виждал този мург — какво е правил, какво е казал.

— Той никога не е говорил с мен — отговори Гарион. — Само ме наблюдаваше.

— Аз ще дойда след малко — продължи тя — и ще искам да ми кажеш всичко, което знаеш за него. Това е важно, Гарион, затова се съсредоточи колкото е възможно по-силно.

— Добре, лельо Поул.

Тя го целуна по челото и каза:

— Тичай, скъпи.

Обзет от странна замаяност, Гарион излезе в коридора.

Премина през голямата зала, където войниците на Анхег препасваха саби и грабваха страшни на вид бойни топори, подготвяйки се за претърсването на палата. Все още зашеметен, той премина край тях, без да спре.

Част от ума му беше полузадрямала, ала потайните глъбини на съзнанието му оставаха нащрек. Сдържаният глас отбеляза, че току-що се е случило нещо важно. Могъщата забрана да не приказва за Ашарак очевидно беше изчезнала. Леля Поул по някакъв начин я беше изтръгнала изцяло от ума му. Чувствата, които го вълнуваха след това събитие, бяха необичайно двусмислени. Странната връзка между него и безмълвния, облечен в тъмни одежди Ашарак, винаги бе оставала съвсем лична, ала сега беше изчезнала. Момъкът се чувстваше някак празен и объркан. Въздъхна и се изкачи по широкото стълбище към своята стая.

В коридора пред нея имаше шестима войници, вероятно от групата на Барак, които претърсваха палата, за да открият мъжа със зелената пелерина. Гарион спря. Нещо не беше наред. Той бързо се отърси от обхваналата го полудрямка. Тази част от двореца беше прекалено населена, значи бе невероятно, че шпионинът би се скрил тук. Сърцето му заби лудо и той започна полека да се отдръпва към долната площадка на стълбището, по което току-що се бе изкачил. Войниците изглеждаха като всички череки в двореца — брадати, с шлемове, ризници и кожени дрехи, ала нещо в тях не му изглеждаше съвсем както трябва.

Едър мъж в тъмна наметка с качулка излезе от стаята на Гарион. Ашарак. Мургът понечи да каже нещо, ала погледът му попадна върху Гарион.

— А — тихо измърмори мургът. Тъмните му очи заблестяха върху обезобразеното му лице. — Ела тук, момче.

Гарион усети напрежение, сякаш някой се опита да сграбчи ума му, ала хватката не успя и момъкът се изплъзна от нея. Той безмълвно поклати глава и продължи да се изтегля назад.

— Веднага ела — нареди Ашарак. — Познаваме се от твърде дълго време и не ти приляга да постъпваш така. Прави каквото ти казвам. Знаеш, че трябва.

Напрежението в ума му нарасна, хватката се превърна в страхотен напън, от който съзнанието му отново се измъкна.

— Ела тук, Гарион! — рязко заповяда Ашарак.

Стъпка след стъпка Гарион продължи да се оттегля.

— Не — каза той.

Очите на Ашарак пламнаха и той се изправи, обзет от бяс.

Този път умът на Гарион не бе притиснат от хватка, нито бе смазан от напъна на мурга. Последва удар. Момъкът почувства неговата сила, макар че тя някак си не го засегна. Изглежда, беше отклонена от нещо.

Очите на Ашарак леко се разшириха, после се стесниха.

— Кой направи това? — попита той. — Поулгара? Белгарат? Нищо няма да ти помогне, Гарион. Веднъж те държах в ръцете си и мога отново да те хвана, стига да пожелая. Не си достатъчно силен да ме отблъснеш.