Стивън Кинг - Мизъри

Той остави писалката, втренчи се в листа пред себе си, сетне отново взе писалката и надраска още няколко реда.

„Три най-важни точки:

1. Как мисис И. Х. реагира на подозренията на мисис Рамидж? Ще побеснее от яд или ще се уплаши до смърт. Предпочитам да е изплашена, но все ми се струва, че ще е ядосана. Значи, остава последното…

2. Какво е участието на Ян в цялата история?

3. Амнезията на Мизъри?

О, ето още нещо, върху което трябва да помисли: открива ли Мизъри, че майка й предпочита да остави двете й дъщери да бъдат погребани живи, вместо да разкрие истината?

Защо не?“

— Ако искаш, помогни ми да си легна — каза Пол. — Извини ме, ако съм те изплашил, просто бях много възбуден.

— Няма нищо, Пол — в гласа й отново се прокрадна страхопочитание.

От този ден работата му потръгна. Ани беше права: новата му книга беше много по-зловеща от останалите романи за Мизъри — първата глава беше само увод към онова, което щеше да последва. Но интригата беше много по-заплетена, а героите — по-реални. Последните му три романа, посветени на Мизъри не представляваха нищо повече от приключенски истории, примесени с пикантни любовни сцени, за да се угоди на читателките. Новата му книга започваше да прилича на готически роман, в който сюжетът беше по-важен от действието. На всяка крачка се сблъскваше със затруднения — за пръв път от години насам бе принуден почти ежедневно да си задава въпроса: „Можеш ли?“… и да отговаря утвърдително. Сетне заваля дъжд и всичко се промени.

В периода от осми до четиринайсети април времето бе прекрасно — слънцето блестеше в безоблачното небе и температурата се покачваше. Оголени от снега петна започнаха да се появяват в ливадата зад червения обор на Ани. Пол се задълбочаваше в работата си и се опитваше да не мисли за колата си — крайно време бе да я намерят. Работата му спореше, но настроението му беше отвратително: все по-остро усещаше, че витае сред облаците и вдишва изпълнен с напрежение въздух. Щом се сетеше за колата си, незабавно повикваше на помощ полицая на име „Разум“, който поставяше белезници на неприятната мисъл и я отвеждаше. Лошото бе, че тя често успяваше да избяга и непрестанно го измъчваше.

Една нощ сънува, че възрастният непознат се е върнал в дома на Ани. Той излезе от отлично поддържания си шевролет, в едната си ръка държеше част от задницата на колата на Пол, а в другата — волана, и се обърна към Ани: „Ваши ли са тези части?“

Пол се събуди и усети отчаяние.

За разлика от него през тази слънчева пролетна седмица Ани бе в отлично настроение. Чистеше, приготовляваше ястия, които трябваше да бъдат деликатеси, но бяха някак си безвкусни, сякаш годините, през които се бе хранила в стола на болницата, бяха унищожили в зародиш кулинарните й заложби. Всеки следобед тя увиваше Пол в дебело синьо одеяло, нахлузваше на главата му зелена ловджийска шапка и изкарваше стола на задната веранда.

Пол взимаше томчето на Моъм, но рядко го четеше — предпочиташе да се наслаждава на неочакваната си свобода. През повечето време седеше неподвижно и вдъхваше свежия, прохладен въздух, толкова различен от болничната атмосфера на стаята му. Понякога се вслушваше в топенето на висулките; най-голямо удоволствие му доставяше да гледа как вятърът гони сенките на облаците над покритата с топящ се сняг ливада.

Ани пееше фалшиво и като дете се смееше на шегите от телевизионния сериал. Особено удоволствие й доставяха изтърканите вицове. Неуморно попълваше липсващите букви „н“, докато Пол довършваше девета и десета глава.

На петнайсети април времето се промени: вятърът гонеше облаците по притъмнялото небе. Ани също се промени — може би защото барометърът падаше.

Появи се с лекарството му едва в девет часа, когато Пол усещаше, че не ще може да издържи и се канеше да посегне към запасите си. Ани не носеше закуска, а само таблетките. Все още беше облечена в розовия си пеньоар. Той се изпълни с лоши предчувствия, когато забеляза алени драскотини върху бузите и ръцете й и лепкави петна от храна върху дрехите й. Беше успяла да намери само единия си пантоф, косата й бе разчорлена, очите — безизразни.

— Вземи — тя хвърли таблетките към него, ръцети й също бяха набраздени с мръсотия — червени, кафяви, лепкавобели ивици. Пол нямаше представа от какво са, нито искаше да узнае. Таблетките улучиха гърдите му и паднаха на скута му. Тя си тръгна.

— Ани?

Ани спря, без да се обърне. Сега му се стори още по-едра, раменете й опъваха пеньоара, косата й бе прилепнала като надупчен шлем. Приличаше на първобитна жена, която наднича от пещерата си.