Стивън Кинг - Мизъри

— Ани, добре ли си?

— Не — с безразличие отвърна тя. Безизразно се втренчи в него и прищипа долната си устна, между палеца и показалеца си. Издърпа я и започна да я извива. Кръв бликна между устната и венеца й и се стече по брадичката й. Обърна се и безмълвно си отиде, преди зашеметеният му мозък да възприеме разигралата се пред очите му сцена. Тя затвори вратата, но този път я заключи. Пол чу как с провлечени стъпки мина по коридора и влезе в гостната; чу изскърцването на любимия й стол, когато се отпусна в него, после настъпи абсолютна тишина — никакъв телевизор, никакво пеене, никакво потракване на сребърни прибори. Не, Ани просто седеше там, което бе лош признак.

Сетне Пол дочу отчетлив звук, който не се повтори — беше силна плесница. От едната страна на заключената врата седеше той, а от другата — Ани; Пол не трябваше да притежава дарбата на Шерлок Холмс, за да разбере, че тя си бе зашлевила силен шамар. Отново видя как дърпа долната си устна и забива късите си нокти в нежната розова плът.

Внезапно си спомни своя бележка, свързана с изследванията на умствените заболявания, които бе извършил при написването на първата книга за Мизъри. (По-голямата част от действието се развиваше в една от прочутите лудници в Лондон, където Мизъри бе натикана от полудяла от ревност злодейка.) „Когато маниакът навлезе в период на депресия, един от характерните симптоми е, че той или тя започват да се самонаказват: удрят си шамари, щипят се, забиват горящи фасове в плътта си и т.н.“

Внезапно усети, че се вцепенява от страх.

Пол си спомни есето на Едмън Уилсън, който твърдеше, че рецептата на Уърдсуърт за писане на добра поезия — силно чувство, пробудено в период на спокойствие — е успешно приложима в драматургията. В това твърдение имаше известна доза истина. Пол познаваше свои колеги, които не можеха да пишат след семеен скандал, самият той не бе в състояние да работи, когато бе разтревожен. Но понякога се получаваше обратен ефект — работата му помагаше да забрави тревогата си.

Сега бе изпаднал в подобна ситуация. Изчака до единайсет часа и след като Ани не се появи, за да го постави в стола, реши да го стори сам, въпреки твърдото си убеждение, че тя не трябва да разбере, че е независим от нея. По дяволите, писането се бе превърнало в наркотик и Пол жадуваше за него. Не можеше да пише легнал.

Претърколи се до ръба на леглото, провери дали спирачката на стола е спусната, сграбчи страничните облегалки и бавно се отпусна в седалката. Изпита силна болка само когато постави краката си на подпорката. После изтъркаля стола до прозореца и взе ръкописа.

Ключът се превъртя. Ани се взираше в него, очите и напомняха горящи въглени. Дясната й буза започваше да се подува — навярно утре щеше да е посиняла. Устата и брадичката й бяха омазани с нещо червено. Отначало Пол си помисли, че е кръв от разкъсаната й устна, но после видя семенцата и разбра, че яла конфитюр от малини. Двамата се спогледаха безмълвно. Първите капки дъжд забарабаниха по стъклата.

Накрая тя проговори:

— Значи можеш да сядаш в стола без моя помощ! В такъв случай е по-добре сам да попълващ шибаните си букви „н“.

После затръшна вратата и отново я заключи. Под остана да се взира в пространството. Беше толкова уплашен, че не можеше да работи.

Ани се появи отново късно следобед. Пол откри, че не може да се съсредоточи след утринната й визита. Направи няколко напразни опита да пише, смачка на топка хартията и се отказа. Изтърколи стола през стаята. Докато се прехвърляше в леглото, ръката му се подхлъзна и той едва не падна. Отпусна левия си крак на пода, прехвърли тежестта си върху него и така успя да се закрепи, но болката беше мъчителна — сякаш в костта му забиха стотици пирони. Изкрещя, сграбчи лицевата дъска на леглото и успя да се изтърколи в него — левият му крак безпомощно се повлече подире му.

В главата му се мярна нелепата мисъл: „Сега тя сигурно ще дойде, за да провери дали Пол Шелдън наистина се е превърнал в Лучано Павароти, или само гласът му е същият.“

Но Ани не се появи. Болката в левия му крак ставаше непоносима. Непохватно се преобърна по корем, пъхна ръка дълбоко под дюшека и измъкна картонче с „Новрил“. Изгълта без вода две таблетки, които му помогнаха да се унесе за малко.

Събуди се, но му се стори, че още сънува, защото гледката пред очите му беше фантастична, също като по времето, когато Ани бе внесла в стаята му скарата. Този път тя седеше на ръба на леглото. Бе поставила върху нощното шкафче водна чаша, пълна с таблетки. В ръката си държеше капан, в който имаше голям плъх със сивокафява сплъстена козина. Пружината беше прекършила гръбнака му. Задните му крака висяха от двете страни на капана и от време на време потръпваха. Мустаците му бяха опръскани с кръв.