Стивън Кинг - Мизъри

— Да — с въздишка отговори Ани. — Наистина изгарям от нетърпение да разбера какво ще се случи. Струва ми се, че това е единственото нещо на света, което все още желая.

Несъзнателно тя бавно заизсмуква кръвта на плъха от пръстите си. Пол стисна зъби, за да не повърне.

— Все едно, че очаквам края на любимия ми сериал.

Внезапно тя се сепна, засъхналата върху устните й кръв приличаше на червило.

— Да повторя ли предложението, Пол? Ще взема пушката и ще сложа край на мъките и на двама ни. Не си глупак и навярно знаеш, че никога няма да излезеш жив оттук. Навярно си го разбрал доста отдавна?

„Не извръщай очите си. Ако отклониш погледа си Ани моментално ще те убие.“

— Да, но животът тъй или иначе винаги свършва и всички ние умираме, нали?

Ани се опита да се усмихне и нежно помилва лицето му.

— Сигурно се надяваш да избягаш, също като плъха в капана. Но няма да успееш, Пол, защото не си герой от собствените си романи. Няма да излезеш жив оттук, но предлагам да те придружа.

Изведнъж, само за миг, на Пол му се прииска да каже:

— Съгласен съм, Ани. Хайде да свършим веднъж завинаги.

После волята му и желанието му за живот надделяха — все още не ги бе загубил напълно — и прогониха моментната му слабост. Да, точно така, слабост. Слабост и страх. За щастие или за нещастие Пол не можеше да се оправдае с психическо разстройство.

— Благодаря, но искам да довърша книгата — отвърна той.

Ани въздъхна и стана от леглото.

— Както искаш. Предполагах, че ще реагираш така. Забелязвам, че съм ти донесла куп таблетки, въпреки че не си спомням нищо — тя се захили лудешки, без да помръдне безизразното си лице — тихите звуци сякаш излизаха от корема й. — Налага се да замина за известно време. Страхувам се, че ако не го направя, ще извърша нещо страшно. Притежавам планинска хижа, където се оттеглям, когато изпадна в подобно състояние. Чел ли си приказките на чичо Ремю?

Пол кимна утвърдително.

— Спомняш ли си как Заекът разказваше на Липата за своето „Място за смях“?

— Да.

— Така съм кръстила планинското си убежище. Помниш ли, че ти казах как съм те намерила на връщане от Сайдуиндър?

Пол кимна.

— Излъгах те, защото още не те бях опознала. Всъщност идвах от планинското си убежище. Над вратата има надпис: „Място за смях на Ани Уилкс.“ Понякога наистина се смея, когато отида там. Но през повечето време крещя.

— Кога ще се върнеш, Ани?

Тя вървеше замечтано към вратата.

— Не зная. Донесох ти таблетките. Взимай по две на шест часа. Или по шест на четири часа, дори можеш да изгълташ всичките наведнъж.

Пол искаше да я попита с какво ще се храни, но реши, че е по-благоразумно да не привлича вниманието й върху себе си. Жадуваше да й види гърба. Напомняше му за Ангела на смъртта.

Дълго време остана неподвижен в леглото, докато слушаше стъпките й — първо на горния етаж, сетне по стълбите в кухнята. Страхуваше се, че Ани ще промени решението си и ще се върне с пушката. Не се отпусна дори когато тя затръшна външната врата — може би държеше пушката в джипа.

Моторът на „Старата Беси“ забръмча, Ани яростно натисна педала, фаровете й осветиха плътната сребриста завеса, образувана от проливния дъжд; светлините се отдалечиха надолу по алеята и лека-полека изчезнаха — Ани изчезна от погледа му. Този път се отправяше нагоре, към планината.

— Отива в „мястото си за смях“ — дрезгаво произнесе Пол и започна да се смее. Тя си имаше специално място, а той не можеше да се измъкне от своето.

Смехът му секна, когато съзря обезобразеното тяло на плъха.

— Кой каза, че не ми е оставила нищо за ядене? — запита той и се разсмя още по-силно. Смехът му отекна в празната къща, която се бе превърнала в изолирана килия на психично болен.

След два часа Пол отново отвори вратата по познатия му начин и за втори път прекара стола през прекалено тесния отвор. Надяваше се, че няма да му се наложи да се връща обратно. В скута си бе поставил две одеяла. Беше измъкнал изпод дюшека скритите таблетки, които сега бяха увити в хартия и напъхани на сигурно място в долното му бельо. Трябваше да се измъкне на всяка цена независимо от дъжда — това беше последният му шанс. Знаеше, че пътят към Сайдуиндър се спуска по нанадолнище и е хлъзгав и опасен, че навън е тъмно като в рог, но все пак беше длъжен да опита. Не се мислеше нито за герой, нито за светец, но нямаше намерение да умре като екзотична птица в зоопарк.

Смътно си припомни вечерта, прекарана в компанията на мрачен драматург на име Бърнстайн. Тогава двамата бяха пили уиски в известно заведение в Грийн Вилидж (и ако доживее отново да види Грийн Вилидж, ще падне върху остатъците от раздробените си колене и ще целуне мръсния тротоар на „Кристофър Стрийт“). Случи се така, че заговориха за евреите, останали в Германия по време на бурните четири-пет години, предшестващи нахлуването на Вермахта в Полша, когато гоненията срещу евреите започнали с пълна сила. Пол запита Бърнстайн, които загубил леля си и дядо си в концлагерите, защо немските евреи или дори евреите от цяла Европа не избягали, докато все още имаха време. Повечето от тях не бяха глупави, при това бяха преживели подобни преследвания и знаеха какво ги очаква.